— Как се чувстваш?
Тя кимна.
— Добре.
— Радвам се. — Той се изправи и й подаде кутия шоколадови бонбони. — Заповядай. Наградата, която спечели, когато първа зърна сушата.
Линда взе бонбоните и се усмихна.
— Благодаря.
— Няма защо. — Той се обърна към Шарън. — Исках да ти донеса нещо, но не знаех…
— Вечеря в Ню Йорк.
— Да. Успяхме да стигнем до летището, нали? — Той замълча за момент. — Изглеждаш добре.
Тя сложи ръка на бузата му и се намръщи, забелязала порязванията и синините му.
— Изглеждаш така, сякаш си ял бой.
— Трябваше да видиш другия. — Бери погледна към червения покрив на пагодата, заобиколена от внимателно оформени храсти и дървета. — Това място е страхотно.
— Да. И аз си помислих, че ще ти хареса. Прекрасен пример за това как човек може да живее в хармония с природата.
— Често ли идваш тук?
— Всеки път когато трябва сериозно да помисля върху нещо. — Тя се загледа в отражението си във водата. — Понякога идвахме тук с Барбара Йоширо.
— Аз… — Бери не знаеше какво да каже. — Мисля, че тя би била щастлива, ако знаеше, че си тук и мислиш за нея.
— Хайде да се поразходим.
Прекосиха моста. Провряха се през клоните на един силно разлистен бамбук и поеха по една пътечка на запад. Дълго време вървяха мълчаливо. Стигнаха до затревен хълм и се изкачиха на върха му. Горе подухваше лек ветрец. Пухкави бели облачета се гонеха по небето. В далечината летяха чайки, а един реактивен самолет, реещ се високо в небесата, оставяше бяла следа по синьото небе.
— Днес няма мъгла — рече Бери.
— Не. — Шарън Крендъл направи няколко крачки надолу по склона, свали шапката си и се излегна на тревата. — Не. Днес няма мъгла. Добре щеше да е, ако и вчера по това време слънцето грееше така силно. Но пък това би било несъвместимо с всичко, случило се през вчерашния ден.
— Точно така. — Бери седна до нея.
Двамата мълчаливо се загледаха в Линда, която бавно слезе по склона и се приближи до поточето, което ромолеше в подножието на хълма.
— Не се отдалечавай много — извика след нея Крендъл. После се обърна към Бери. — Тя си има своите добри и лоши мигове. Престана да плаче малко преди да дойдеш. Все още не може да свикне с онова, което се случи.
— Майка й?
— Не е сред оцелелите.
Бери кимна. Смяташе, че така е по-добре. За Линда щеше да е по-лесно.
Шарън Крендъл насочи очи към момичето, наблюдава го известно време, а след това отново се обърна към Бери.
— Разговарях с бабата на Линда.
— И тя какво каза?
— Тя е единствената й роднина, като се изключат някакви далечни братовчеди в Канзас. Бащата на Линда починал преди години. Бабата живее в малък апартамент в южната част на града. Сега ще получи попечителство върху Линда, но се притеснява, че няма да може сама да отгледа младото момиче. Остана много доволна, когато й казах, че бих искала да й помагам.
— Аз също бих искал да помогна, ако е възможно.
— Разбира се.
Известно време никой не проговори. После Бери рече:
— Паркът Голдън Гейт ми напомня на Сентрал парк.
Крендъл се усмихна.
— Наистина ли?
Тя затвори очи, протегна се на тревата и изрита обувките си.
— Не ми се ще много да науча последните новини, но все пак ще трябва да ми ги кажеш.
Бери погледна надолу към лицето й. Слънцето осветяваше лицето й и подчертаваше изящните скули и меките й устни.
— Последните новини. Последното е, че утре сутринта трябва да разговаряме с хората от ФБР.
— И аз така предположих. Какво още?
— Ами капитан трети ранг Джеймс Слоун е бил отведен във военновъздушната база в Аламеда, където е арестуван. Макар проведените изпитания да са били строго секретни, всички радиопредавания от и до изтребителя са били автоматично записвани в централната зала за радиовръзка на Нимитц. Става дума за някаква електронна система, която автоматично записва целия радиообмен и след двадесет и четири часа автоматично унищожава записа. Очевидно Слоун не е знаел за съществуването й, защото единствено офицерите по сигурността имат достъп до нея. Не зная защо хората проявяват такова лекомислено пренебрежение към съвременните технологии за звукозапис. Както и да е. Тези записи били прослушани от шефовете във флота, така че Слоун вероятно ще бъде обвинен в убийство.
— Какво става с другите флотски офицери?
— Пилотът все още се води изчезнал в океана. Контраадмирал Хенингс все още не е открит. Очевидно е скочил зад борда на самолетоносача. Но за това не се говори открито. Флотът не казва какво точно има на онези записи, но ме информираха, че е доказано категорично, че капитан трети ранг Слоун е измислил целия план. Останах с впечатлението, че Слоун е шантажирал и заплашвал адмирала и пилота, за да ги принуди да участват в заговора. Освен това трагедията с нашия самолет се дължи на грешка на Слоун. След излитането на Стратън от Сан Франциско Слоун така и не могъл да получи последните данни от службата за контрол на полетите поради техническа повреда. Той обаче приел, че в зоната не се извършват граждански полети, макар да е знаел, че е длъжен да провери.