— Този човек очевидно не е достатъчно компетентен. Ами Едуард Джонсън и Уейн Метц? Те почти успяха да ни убият, нали?
— Джонсън е направил пълни самопризнания. Твърди, че през цялото време се е разкъсвал между необходимостта да избира между спасяването на самолета и бъдещето на авиокомпанията.
— Разбира се — саркастично подхвърли Крендъл. — Значи е действал така единствено в името на компанията? А не заради самия себе си?
— Така казва.
Бери си помисли, че Транс-Юнайтид ще бъде подложена на задълбочено разследване, което може да продължи известно време. Дълбоко в себе си обаче бе убеден, че компанията ще оцелее. Дори и журналистите подчертаваха, че случилото се е в резултат на престъпните действия на отделни индивиди, а не на цялата компания. Може би това бе начинът тази ужасна трагедия постепенно да бъде забравена. Бери обаче разбираше, поне отчасти, желанието на Джонсън да не позволи завръщането на Полет 52 у дома. Замисли се за Даниел Маквери.
— Наблюдава ли се някакво подобрение в състоянието на Дан Маквери и останалите? — попита Крендъл, която сякаш четеше мислите му.
— Не. Никаква промяна. За никой от тях няма надежда. Лекарите ми казаха, че мозъчните увреждания са трайни и необратими.
— И аз така предполагах — тихо рече тя и поклати глава.
Бери кимна.
— Аз също. — Припомни си разговора на тази тема, който бе провел с Харолд Стейн. Стейн бе постъпил правилно. Поне по отношение на семейството си. Положението беше безнадеждно. Бери усети, че отново го връхлитат силни емоции. Ставаше все по-сълзлив и сантиментален. Отскубна шепа трева и я разпръсна надолу по склона. Наложи си да заговори за нещо друго. — Метц не говори много. Само намекна, че идеята е била на Джонсън. Твърди, че не знаел какви съобщения са били изпращани по компютърната система.
— Много се съмнявам в това.
— По дяволите, аз зная, че той е разбирал какво става. Федералният прокурор също го знае.
Двамата се загледаха в Линда, която се разхождаше край поточето. Бери се изкашля лекичко, за да прочисти гърлото си.
— Тази сутрин се обадих у дома.
— Как са близките ти?
— Добре са. — Той се изправи, а след това подаде ръка на Шарън, за да й помогне да стане от тревата.
— Обзалагам се, че нямат търпение да те видят — рече Шарън.
Бери се замисли.
— Да… така казаха.
Шарън Крендъл не каза нищо в продължение на няколко секунди, а след това попита:
— Защо… защо не дойдоха при теб?
— Ами децата имат изпити в момента, а Дженифър не обича да лети. Никога не ме придружава в пътуванията ми. Досега сме пътували заедно само с кола и няколко пъти с кораб. Не мисля, че случилото се с Полет 52 би й помогнало да преодолее страха си от летенето.
— Така е, няма да й помогне. — Тя се загледа в чайките, които летяха над тях. — Кога се връщаш в Ню Йорк?
— Не съм сигурен. И аз като теб трябва да остана тук през следващите няколко дни. Трябва да отговаряме на много въпроси. Обадих се в службата и си взех един месец отпуск. — Поколеба се за момент, а след това продължи: — Шефовете бяха достатъчно любезни и се съгласиха да ми дадат отпуск, но имаше нещо… унизително в необходимостта да им се моля след почти двадесет години работа за тях. Искам да кажа, че можеха да ми предложат отпуск, без да чакат да ги моля. А Дженифър би могла да направи така, че децата да се явят на изпитите си по някое друго време. Би могла да изпие три мартинита, за да преодолее страха си, и да долети при мен. Майка ми, която е на седемдесет и две години и не е добре, пожела да дойде да ме види. — Той се умълча, а след това продължи: — Жена ми се държа съвършено предсказуемо… беше много загрижена… уплашена до смърт. Но след като поговорихме десетина минути, започнах да долавям познати нотки. — Той отскубна още една шепа трева и я хвърли във въздуха. — В продължение на няколко месеца отношенията ни ще бъдат нормални… Ще обиколим кънтриклубовете, а аз ще трябва да преразказвам случилото се пред всичките ни приятели. После новината ще остарее и хората ще загубят интерес…
Шарън Крендъл се присегна и хвана ръката му.
— А ти какво искаш да правиш? Той стисна ръката й.