От тоалетните с отворените врати бликаше вода, която изтичаше от кранове и казанчета. Долу, в търбуха на гигантския лайнер, съдържанието на контейнерите с отпадъчни продукти потече обратно и започна да се излива през сифоните на мивките и тоалетните. Тръбите и крановете в кухненските помещения се спукаха, мивките се напълниха и започнаха да преливат. Вратите на кухненските шкафове и хладилниците се отвориха и съдържанието им се изсипа по пода на боксовете, а оттам пое към пътническия салон. В багажното отделение започнаха да гърмят дезодоранти и други контейнери, съдържащи въздух под налягане. Кучетата и котките, които пътуваха там, започнаха да дерат с нокти и да блъскат като обезумели по стените на клетките, в които се намираха.
Вратата на пилотската кабина, която се отваряше навън, известно време удържа на натиска благодарение на ключалката и здравите алуминиеви панти. Разликата в налягането между кабината и салона обаче бе толкова голяма, че вратата скоро се откъсна и падна в салона.
Капитан Стюарт чу силния шум и разбра, че вратата я няма. Внезапно всички незакрепени предмети в кабината — карти, моливи, чаши за кафе, шапки и сака — излетяха във въздуха, минаха през отворената врата, завъртяха се из салона и изчезнаха надолу по стълбището. Тялото на Стюарт се залепи за облегалката на стола. Той разпери ръце над главата си, часовникът му се откопча и отлетя. Капитанът свали ръце и сплете пръсти в скута си с надеждата, че силата на въздушната струя ще намалее. Опитваше се да успокои ударите на сърцето си, което блъскаше с все сила в гърдите му. Овладя препускащите си мисли и се опита да възстанови случилото се през последните няколко секунди. Спомни си, че бе почувствал разтръскване, предизвикано от сблъсъка с нещото, причинило катастрофата. Стюарт обаче нямаше и най-малка представа какво е то. Онова, което знаеше със сигурност, бе, че автопилотът все още функционира и самолетът е под контрол. Погледна бързо към Маквери, а после се извърна назад, за да види и Феслър.
— Какво стана? — изрева той.
Маквери се взираше безмълвно в уредите по контролното табло пред себе си.
Феслър гледаше към отворената врата и не отговори на зададения въпрос.
— Спускаме се — изкомандва Стюарт и рязко затвори лостовете, контролиращи мощността на четирите двигателя, след което изключи автопилота и бутна напред кормилото на контролния лост. Самолетът рязко заби нос надолу. Но при невероятно високата скорост, с която летяха, това само забави първоначалното им спускане. Започнаха бавно да се снижават. Стюарт не сваляше поглед от висотомера. Намираха се на четиридесет и осем хиляди фута. От момента на удара бяха изминали петдесет секунди.
Стюарт бързо обходи с поглед индикаторите на таблото. Показателите за пилотската кабина бяха все още добри, макар че вече бяха изгубили повечето от кислорода в кабината. Първото му предположение бе, че някоя от вратите на самолета се бе отворила по някакъв начин. Погледна към лампичките върху таблото. Според тях всички врати бяха затворени. Да не би да имаше отворен прозорец? Не. Декомпресията бе твърде бърза, а и от какво бе предизвикано разтърсването на самолета, което бе почувствал? Бомба. Трябва да е бомба, помисли си той. Какво ли става там, отзад?
Стюарт погледна висотомера за кабината — уреда за измерване на диференциалното налягане — който показваше на каква височина съответства налягането в кабината. Стрелките на висотомера се въртяха като на часовник с развалена пружина. Налягането в кабината, което винаги се поддържаше в граници, съответстващи на атмосферното налягане на десет хиляди фута височина, сега показваше деветнадесет хиляди фута. Губим налягане. Трябва да го уравновесим. Самолетът губеше въздуха, който бяха взели със себе си от земята и благодарение на който можеха да дишат спокойно на височина от шестдесет и две хиляди фута. Той очевидно излиташе през някакъв голям отвор в корпуса на техния Стратън.
Стюарт обхвана с поглед и двата висотомера. Единият показваше, че самолетът се бе снижил едва на петдесет и пет хиляди фута. Висотомерът за кабината сочеше, че в момента налягането съответства на тридесет хиляди. В следващия миг то се покачи на тридесет и пет хиляди. Стюарт изчисли, че въздухът, с който разполагат, щеше да свърши по времето, по което самолетът щеше да слезе на петдесет хиляди фута. От този момент нататък двата висотомера щяха да започнат да отчитат едни и същи стойности. В кабината щяха да останат без кислород.
Стюарт почувства леко замайване. Инстинктивно включи автопилота. Блъсна с ръка селектора за автоматично снижаване на машината, достигайки положението му за максимално бързо спускане, позволявайки по този начин на компютъра да осъществи снижаване с максимално допустима скорост. После се облегна назад. Главата му пулсираше от болка. Изпитваше силно напрежение в синусите. Изпълнените с въздух кухини в черепа му не можеха да се приспособят към рязкото спускане. Носът му започна да кърви. По бялата му риза потече струйка кръв. В белите му дробове почти не бе останал кислород. Почувства се изпразнен и кух. Ръцете и краката му бяха леденостудени, но той не знаеше дали това се дължи на загубата на кръв, или на ниската температура в кабината.