За момент Стюарт се замисли за пътниците. Те бяха негова отговорност. Но той не можеше да направи нищо за тях. Нито пък да им каже нещо. На падащия самолет нямаше време за драматични речи от страна на капитана, за сбогувания и прощални тостове. Само няколко минути, или секунди, на неподправен ужас, а след това — смърт.
В туристическия сектор шумът от вятъра и свистящия въздух бе намалял значително вследствие на почти изравнените стойности на вътрешното и външното налягане. Хората бяха в състояние да се чуват един друг, но вече почти никой не говореше. Повечето пътници притискаха към лицата си спусналите се над главите им кислородни маски, вдишваха и издишваха дълбоко, озадачени от невъзможността да изпитат усещането, причинено от дълбока глътка чист въздух.
Нахлулият в салона студ засили въздействието на преживения шок и увеличи негативните последици от недостига на кислород. По тавана се образува плътен конденз, причинен от наличните на борда пари от естествен произход, засмукани внезапно вследствие на намаленото налягане в кабината. Пътниците се взираха в оформилите се над главите им облаци, неспособни да си обяснят същността и произхода им.
Някой изкрещя: Огън! и част от пътниците се развикаха от страх. Повечето обаче, твърде уплашени, или прекалено дезориентирани, за да реагират, запазиха мълчание, приемайки и примирявайки се с поредното споходило ги бедствие. Облакът обхващаше целия салон подобно на гъста мъгла, настъпваща от океана, и обгръщаше смълчаните хора в сивата си пелена. Лампите, забулени от облака пара, хвърляха призрачна, неземна светлина. По стените и прозорците започнаха да се образуват зловещи ледени висулки. В близост до дупката от дясната страна се вихреха снежинки.
Парите постепенно се разсеяха и въздухът в самолета се изсуши. Влага имаше единствено в леката мъгла, излизаща от устата на все още живите пътници, и в кръвта, струяща от зейналите рани на умиращите. Кръвта и дъхът на хората кристализираха и замръзващите повърхности се покриха с коричка от бял и червен скреж.
Шумът, предизвикан от излитащия навън въздух, намаля и в салона започна да се чува по-отчетливо ревът на четирите двигателя на Стратън, както и свистенето на външния въздушен поток. Тези нови шумове изпълниха туристическия сектор и заглушиха слабите стонове на ранените.
Броят на мъртвите и умиращите беше неизвестен. Повечето от останалите бяха в шок. По всичко личеше обаче, че най-лошото тепърва предстои. Самолетът все още летеше и не показваше признаци за предстояща катастрофа. Но въздействието на кислородния недостиг започна да се усеща и пътниците от Полет 52 бяха обхванати от странно спокойствие, от приятна отпуснатост, наподобяваща състоянието, причинено от алкохол или транквиланти. Хората все още изпитваха болки в ушите и очните ябълки, но те вече не бяха толкова остри.
Капитан Стюарт притисна лице към конзолата. Кабината сякаш тънеше в мрак, но той различи лампичките по контролното табло. Те светеха като умиращи слънца в някоя далечна галактика, но като че ли не излъчваха никаква светлина. Той разчете показанията на двата висотомера. Самолетът се намираше на петдесет и една хиляди фута и продължаваше да се спуска. Висотомерът от кабината също сочеше петдесет и една хиляди и вече отчиташе височината на снижаващия се лайнер. Налягането в кабината бе равно на нула. Атмосферното налягане в самолета бе равно на това извън него.
Автопилотът продължаваше да направлява снижаването на самолета. На тридесет хиляди фута по-гъстият въздух щеше да създаде достатъчно налягане за използване на кислородните маски. Скоростта на спускане и физиологичните последици от кислородния глад — задушаването — бяха влезли в противоборство, но задушаването очевидно щеше да спечели. Стюарт не виждаше изход от положението. Всички параметри — скорост на движение, височина, скорост на снижаване, загуба на атмосферно налягане — бяха известни и напълно предсказуеми. Капитанът се бе запознал с тях много преди да седне за пръв път в пилотската кабина на Стратън. Ако само шибаната дупка беше по-малка…
В първокласния сектор един възрастен мъж, Джон Торндайк, разкопча предпазния си колан и бързо се изправи. Изпита познатото стягане в гърдите и протегна ръка към хапчетата, които носеше в джоба на сакото си. Лицето му силно пребледня, а после посиня. Сърцето му не издържа. За момент се люшна на място, а след това се захлупи върху масата за коктейли, откъдето се изтърколи върху съпругата си. Тя се опита да изпищи, но не можа.