По-възрастните хора в двата сектора на пътническия салон започнаха да умират. Някои си отиваха безшумно, а други стенеха от болка, докато сърцата и белите им дробове бавно отказваха да функционират.
В целия самолет масово измираха възрастни хора, както и по-млади пътници със здравословни проблеми. Белите дробове колабираха, сърцата спираха, тънките кръвоносни съдове се пукаха и предизвикваха силни кръвоизливи от всички телесни отвори. Кръвта от вътрешните кръвоизливи се събираше в черепите и телесните кухини на засегнатите, причинявайки още по-мъчителна смърт. Във вътрешните телесни кухини се образуваха балончета със сгъстен въздух, а хората започваха да дерат лицата и телата си, опитвайки се като обезумели да открият източника на непоносимата болка.
Всички пътници, млади и стари, болни и здрави, страдаха от хипервентилация, замаяност, замъглено зрение и гадене. Хората се давеха в повърнатите от самите тях нечистотии, защото лишените им от кислород мозъци и немощните им мускули не можеха да реагират на рефлекса на повръщане. Кожата им първо побледня, а след това започна да посинява. Червата и пикочните им мехури вече не можеха да задържат изпражнения и урина и, ако можеха да дишат нормално, всички те щяха да почувстват невъобразимата воня в салона.
Голямата част от пътниците се бяха отказали от кислородните маски, но все още имаше и такива, които се опитваха отчаяно да дишат през тях и мълчаливо проклинаха системата за аварийно захранване с кислород, която според тях бе излязла от строя. Системата обаче работеше и изпомпваше кислород. Молекулите му обаче изхвърчаха от маските и се завихряха край лицата на пътниците като в жестока шега, след което се разнасяха из разредения въздух в самолета.
В туристическия салон цареше свиреп студ, но през дупката на лявата стена, която гледаше на юг, струяха ярки слънчеви лъчи, които осветяваха разрухата и смъртта, останали по пътя на ракетата.
Всички пътници, които все още успяваха да оформят и задържат някоя мисъл в главата си, започваха да проумяват, че ще се задушат. А навън, през зловещите дупки на самолетния корпус, се виждаше необятната небесна шир, безоблачното, тъмносиньо небе, окъпано от слънчевите лъчи. То изглеждаше толкова примамливо и омайващо, а всъщност беше опасно и смъртоносно като дъното на океана, над който летяха.
Капитан Стюарт беше в полусъзнание. Обърна глава надясно. Маквери все още стоеше изправен и гледаше право пред себе си. Леко извърна глава и погледна Стюарт. На лицето му бе застинало странно изражение. Стюарт се обърна и погледна през рамо. Феслър продължаваше да лежи върху панела. Под главата му се бе образувала локва кръв. Кървенето обаче като че ли бе престанало.
Пръстите на Стюарт бяха безчувствени, крайниците му тежаха като олово. Мозъкът му сякаш бе отделен от тялото му. Капитанът имаше чувството, че се рее свободно в пространството.
Мозъчните му клетки умираха, но една мисъл, ярка като светлините на далечна писта за приземяване, се открояваше все по-ясно в притъмнялата кабина. От мига, в който за пръв път се бе качил на борда на Стратън, умът му постоянно бе зает с възможността от внезапна декомпресия при полет на голяма височина. Той дори бе успял да формулира отговор на този проблем, който се бе запечатал толкова трайно в съзнанието му, че все още не можеше да се изличи от главата му. Знаеше, че трябва да изключи автопилота и да предприеме стремително отвесно спускане със самолета. Изведнъж си спомни всичко. Ако всички те не умрат бързо и ако някой в пилотската кабина все още е жив, когато самолетът се спусне на височина с годен за дишане въздух, този някой трябва да е запазил достатъчна част от разума си, за да може да приземи самолета. Отново погледна към Маквери. Пилотът беше млад. В добро здраве. И упорито вдишваше от кислородната маска. Половината му мозък би могъл да оцелее. Макар и превърнал се в полуидиот, той би могъл да ги спаси и да ги обрече на вегетиране в света на вечния мрак, да ги превърне в полуживи създания — загубили говор и зрение, парализирани, видиотени.
Той си помисли за съпругата и семейството си. О, Господи! Не!
Стюарт протегна ръка към бутона за освобождаване на автопилота. Не беше достатъчно. Маквери би могъл да го включи отново. Плъзна ръка по таблото и напипа онова, което търсеше — главния превключвач на автопилота, който не се дублираше от страната на втория пилот. Докосна с ръка предпазния капак и го отвори. Пръстите му намериха малкото ключе.