Валентина не беше в хотела. Той погледна часовника си и отново почувствува как го жегва предишната тревога. Кой знае защо се пъхна под студения душ. После се зае да преглежда натрапените му от Морозов документи — бавно, дълго и много внимателно. Отказваше се от телепосещенията, но с готовност отговаряше на всяко повикване по видеотекторния канал. Търсеха го колеги, приятели — по работа или просто така. И пак чакаше — неизвестно какво. Накрая реши да отиде да обядва сам. На вратата го задържа плахо повикване… Обърна се и цяла минута гледа през рамо чистата плоскост на видеотекторния екран. Но на екрана нямаше картина и той не пожела да завърже разговор с пустотата.
Обядва в компанията на Герхард Хлопе, имуногенетик от лунния биоцентър, спокоен риж мъж с голям нос, връстник на Валентина. Хлопе го попита нещо за нея и той му отговори доста разсеяно. От главата му не излизаше това странно видеотекторно повикване.
Без да се отбива в стаята си, слезе долу и отиде на площад „12 април“. За да не среща много познати, тръгна наляво, под стъклената колонада на Музея на космонавтиката, покрай залените в светлина витрини с експонати. Забеляза група идващи насреща му хора и зави под арката между витрините с „Луноход-I“ и „Луноход-II“. В дъното на изложбената зала се извисяваше един от първите тендери, летели до Луната; вратите на вакуумтрюма на основно ремонтирания лунен кораб бяха отворени. Към него водеше алея от изящно извити като шии на плезиозаври клинозахващащи държатели, в които лежаха изпълнени в естествена големина копия на орбиталните модули „Восток“, „Восход“, „Джемини“, „Союз“, „Салют“, „Скайлаб“, „Аполон“, „Сибир“, „Хермес“, „Заря“… Беше ги виждал много пъти, но за разлика от повечето посетители на музея не изпитваше благоговеен трепет пред старата техника. Тесни, примитивно оборудвани и практически незащитени бидони — ето какво бяха те, откровено казано. Той мислеше само за хората и всеки път, когато минаваше по алеите на орбиталната техника от миналото, биваше поразен от великата гордост и дързост на онези, които първи бяха започнали овладяването на Далечния космос. Истински герои! Дори в Близкото космическо пространство те можеха да се надяват само на себе си — нямаше отде да очакват помощ. Нямаше още нито служба за космическа безопасност, нито космодесантни групи, нито гулети¤ за мобилно базиране, нито спасителни крайцери… — нищо, абсолютно нищо. И те „не със стени оградиха града, а с мъжеството на неговите жители“. Здрави нерви, сила, смелост, песни и вяра в успеха. Истинска „Илиада“!… Блазнеше го мисълта, че днешните пионери на Далечния космос са техни преки потомци.
На излизане от музея Андрей се отби във видеотекторната зала. Кабините бяха стилизирани като хермошлемове. В залата нямаше хора. Влезе, озъртайки се, сякаш се криеше от някого в една кабина, и седна припряно. Огледалната полусфера щракна и се затвори зад гърба му. Едва сега осъзна, че инстинктивно търси усамотение. Лампите светнаха, сигналът за връзка изписука и на екрана се появи тъмнокос момък с угрижено лице. Загорели твърди скули (на лявата — белег, спомен от Хималаите), на бузите — трапчинки, които така харесваха на Валентина… Не остана доволен от вида си, оправи машинално прическата си — субектът от екрана повтори жеста му. Как си, Андрей Василиевич? Не ми харесваш днес нещо… Той повика информационното бюро „Справки“ — съобщиха му, че индексът на В. В. Тоболска е регистриран в хотел „Денеб“. Това бе вече сериозно…
Трудно му беше да си спомни за какво мислеше по пътя за „Денеб“. Еднорелсовият вагон бе открит, вятърът духаше в лицето му. Сигурно за нищо хубаво не е могъл да мисли. Пред очите му се мяркаха плавно извити или пресечени под ъгъл стъклени повърхности, пронизани от слънчевите лъчи гигантски витражи, огледални арки; прелитаха дървета, храсти, цели острови тропическа зеленина, административни здания — „кристални вази“, „пчелни пити“, — фасади на многоетажни блокове в академичното градче, алеи на скулптурни ансамбли, покрити чаши на басейни, многоцветни прозрачни етажи на препълнени с хора делови квартали, надувни куполи на стадиони. Обзорното пространство край еднорелсовия път ту се стесняваше до размерите на тунелните процепи, ту изведнъж се разгръщаше така нашироко, че се виждаха едва ли не всичките етажи на жилищните, промишлените и помощните нива на мегаполиса, пъстрите шарки на подвижните тротоарни ленти, исполинските свещи на надувните и блестящите върхове на металните опорни кули, светлите тръби на пътепроводите, изящните виадукти, увиснали над кратерите, грамадните стъпаловидни полидукти. А после се замяркаха разровените недра на обширни строителни райони, изкопи, запълнени с отряди строителни механизми, кариерни ями… — верен признак, че вагонът наближаваше Гагарин. Нишката на еднорелсовия път описа дъга и влезе в един тунел; вагонът се понесе край тъмни скалисти склонове и внезапно изскочи на зелен градски проспект, притиснат плътно от двете страни с кристални високоетажни здания и губещи се сред тях куполи и хангари полуцилиндрични стари постройки. Хотел „Денеб“ бе единственото гъбообразно здание в Гагарин.