Кръглите крила на вратата се затвориха. Той я пускаше. Пускаше я на свобода в равното Море на спокойствието…
Сдържайки стона си, Андрей помръдна глава — еластичният шлем се бе изкривил на една страна. Не, това не беше отчаяние. Нещо много по-просто и по-лошо. С отчаянието той веднага и твърде решително се бе справил — без особени размисли и сантименти го бе смачкал грубо, за да може… ако не да живее, поне да работи нормално. Твърде много неща зависеха от качеството на неговата работа — животът на стотици хора. Но имаше моменти (като този сега), когато му се струваше, че играта е съсредоточена само в едното поле и слабостта надделява над силата. Обида изгаряше мозъка му. Бе обиден на нея, на самия себе си… Някъде съвсем близо се чуваше самотното, тъничко и до вледеняващ ужас беззащитно гласче на дъщеря му: „Краставичке, краставичке, не ходи на онзи край. Там живее мишленцето, ще ти гризне опашленцето…“3 Андрей почувствува, че лицето му изтръпва.
Някой попита над главата му:
— Извинете, Тоболски… Безпокои ли ви нещо?
— Не — отвърна рязко Андрей. — Не можа да съобрази веднага, че не беше гласът на автомата. — Защо?
— Нищо особено, Андрей Василиевич, нищо… — продължи гласът на медика. — Аритмията на пулса ви ми се видя много интересна. Впрочем… Ето сега е почти нормален. Нямам никакви претенции към вас. Струва ми се, искахте да кажете нещо?
— Да. Вие неведнъж сте ни уверявали, че сънотронът е не само безвреден, но и полезен, дори приятен. Вчера ми хрумна да опитам вашите препоръки.
— Така ли? И какво?
— Ами ето какво, Албертас Казевич — почувствувах интереса на вашия сектор към моята съвсем обикновена в медицинско отношение особа. Почувствувах го с напълно обяснимо недоумение.
— Мое свято и приятно задължение е да разсейвам недоуменията. Причината не е сънотронът, а вашето предстоящо заминаване. Когато се върнете, ще трябва, уви, отново да пожертвувате за мен около половин час от личното си време. Доволен ли сте от отговора ми?
— Май че… да.
— Мога ли да ви бъда с още нещо полезен?
— Май че не.
— Всичко хубаво! Довиждане!
Андрей смъкна от себе си медицинската амуниция. Наметна на раменете си стария боксьорски халат.
В хола беше по-светло, отколкото в спалнята: снежно-лунният ландшафт, който се виждаше от спалнята-пещера, тук беше два пъти по-просторен. Андрей отмести документите към края на масата и отвори кутията на портативния фотоблинкстер¤ — над огледалото на отражателя се заредуваха стоп-кадрите на стереоизображенията на Лилия. Ето я в бяло кожухче — прегръща пухкаво кученце. Ето я на шейна — лети надолу с главата в преспата!… На изпращането на руската зима: щастлива, със зачервени бузи, едва държи с двете си ръце шарена дървена черпалка във вид на Жар-птица — награда за смелостта й (заедно с момчетата от старша възраст бе участвувала в превземането на снежна крепост под грохота на фойерверките). Валентина се страхуваше — трябваше да я успокоява, а тя не сваляше напрегнат поглед от дъщеря си и беше толкова красива, че той отново се влюби в нея — в ясно очертания й профил, руменината, стиснатите от вълнение устни, в събраната на тила й тъмна коса…
Проблесна сигналът за телепосещение. Андрей вдигна очи. В хола стоеше блондин в полетен костюм на координатор: жълти панталони, черен пуловер, сребриста емблема — импулсен зигзаг на фона на стилизиран цвят на магнолия. Андрей позна Копаев и се обърна. Превключи машинално фотоблинкстера появи се изображението на дъщеря му, която духаше едно глухарче. Той си спомни как пухът летеше и какво откритие бе това за нея, хлопна капака на уреда и го пъхна в пътническата си чанта. Сложи и пълномощното от експертния отдел на УОКС и другите си документи. Не поглеждаше към Копаев. Когато на масата не остана нищо, тракна ключалката и захвърли чантата си на дебелия мъхест килим. Край за днес! Малко да се пораздвижи, да закуси и после — в басейна…
Сваляйки в движение халата си, той мина през Копаев (търпението на телепосетителя изглеждаше натрапчиво) и погледна подире си. Копаев вдигна ръка и замислено почеса бронзово загорялото си ухо. За миг Андрей се поколеба, но точно тогава посетителят изчезна. „Много добре“ — помисли си Андрей, отдръпвайки вратата на битовия отсек. Преди седмица този бронзовоух блондин му бе отровил радостта от спортната победа. В битовия отсек миришеше на горчиво-тръпчив боров екстракт, в тръбите се чуваше далечният пулс на водоразпределителния възел. Андрей хвърли халата в освежителя, сложи си боксьорските ръкавици и извика манекена-тренажор за спаринг.