Точно в шестнайсет нула-нула излетяха и по препоръка на синоптиците поеха в северозападна посока. Отначало видимостта беше прекрасна — както казват авиаторите, в небето имаше две слънца. После се появи ниска двуслойна облачност. Той водеше самолета под линията на горния слой и току закачаше с блистера сивите валма пара, а долу се носеха малки облаци с цвят на олово. Машината потреперваше от време на време. Когато долните облаци станаха по-големи и по-гъсти, Олег измърмори: „Сложно положенийце!…“, пое управлението и включи екрана с автокартата на синхронно-маршрутното съпровождане. „Стажанте, внимавай, отваряй си хубаво очите!“ Стажантът си отваряше добре очите и пръв забеляза вдясно от курса между двата облачни слоя нещо като издатина на трети слой — пелена от възбяла мъгла. Олег насочи машината в процепа между облаците и заобиколи мътната стена на дъжда. На дъното на половинкилометровата пропаст се разстилаше мрачната тайга, а отпреде им, към облаците се издигаше добре забележимият в това царство на тъмнозелени, синкави и оловносиви краски бял стълб дим. „Пожар, командире!“ — викна изплашено той. Олег не му отговори. Заобиколиха мястото на пожара по елипса на малка височина. През кълбата дим се виждаха червени петна. Тук-таме проблясваше задимената лента на рекичката. Те се спуснаха над нея и заобиколиха пламтящия бряг — от него във водата летяха горящи клони. „Всичко е ясно, стажанте. Ще блокираме главната посока на огъня и югозападните му контури.“ Той не успя да вникне в думите на командира — претоварването го притисна в амортизаторите на креслото. Стремително набиране на височина, боен заход направо от дъгата на завоя, прицелно пикиране, изхвърляне на бомбоцистерната (машината потрепера), великолепен маньовър на отход пред димната завеса с кос лупинг. Турболетът зае хоризонтално положение. „Е, как е, стажанте?“ „Отлично, командире!“ „Погледни надолу, надолу погледни!“ Той погледна към мястото, където бе полетяла бомбоцистерната с щръкналите стабилизатори. Там се издуваше гигантски белоснежен октопод и протягаше грапаво-бели пипала по посока на удара; от всяко пипало се пръскаха ветрилообразно парцали белопенеста маса, разцъфваха като пищни хризантеми и всичко това мърдаше и се издуваше… Последваха още две атаки и два нови „октопода“, родени от взрива на касетъчните пенозаряди, покриха голям участък от пожара. Олег изпрати последната бомбоцистерна в центъра на огнището (димът веднага намаля), покръжи известно време да направи видеоснимки и издигна машината над облаците.
Под тях ослепително се белееше огряна от слънцето обширна облачна равнина, далече на изток се виждаха хълмообразните купесто-дъждовни облаци на отминаващата буря. Олег извика базата, предаде координатите на пожара и видеозаписа с резултатите от бомбардирането. Базата благодари на екипажа на „седморката“ за оперативността му и съобщи, че изпраща в района на пожара дежурната ескадрила „мечки“ с група десантчици. „Е, стажанте, десантът ще довърши останалото и край на цялата работа. Чувствуваш ли колко лека стана нашата «седморка»? Ами да!… Бомбите са половината от полетното тегло. А сега, ако искаш, изписвай фигури от висшия пилотаж. Няма ли да те е страх да направиш лупинг?“ „Несторовски лупинг ли? Ако имам разрешението ви, ще го направя.“ „Значи въпросът е само в разрешението?! — засмя се Олег. — Е, сетиш ли се името и презимето на Несторов — така да бъде, ще ти разреша.“ „Няма какво да си спомням, никога не съм го забравял: Пьотър Николаевич се е казвал.“ „Виж го ти!… Е, хайде, опитвай!“ „Ще има ли някакви инструкции, командире?“ — попита той, колкото да спечели малко време и да потисне внезапното вълнение. „Лупинг не се прави по инструкция — каза му Олег. — Гледай горе да не попаднеш в режим на срив, а долу — да не пропаднеш в облаците — ето ти я инструкцията. — И добави на шега: — А ако започнеш да пропадаш, не допускай да е повече от хиляда и петстотин метра, иначе това ще бъде вече кацане. Разбра ли?“ „Да, командире!“ — отговори сериозно той, погледна авиохоризонта и накара машината да се издигне стремително по дъга. Лупингът стана (нямаше нито сривове, нито пропадане). Олег май не му повярва: „Хайде, дай още веднъж! Лупинг, излизане в свещ и завой през крило!“ Той направи успешно и това. „Да се побъркаш…“ — каза Олег и през целия път до базата си подсвиркваше. А докато се преобличаха в екипировъчната зала, неочаквано заяви: „Комплексът на висшия пилотаж се изпълнява обикновено в края на втората година на специалното обучение. Ти си истински феномен… Ти, момчето ми, си направо за космофлота. Там такива като теб ги обожават. Виж как му блеснаха очите!… Искаш ли?!“ „И още как! Само че нищо няма да излезе…“ „И таз добра! Откъде са тия съмнения?“ „Докато порасна и се науча, там вече вместо пилоти ще има само автоматика.“ „Кой ти каза?“ „Бях чел някъде.“ „Аа… за това почнаха да пишат още преди Юрий Гагарин да прелети над планетата. Разбра ли?“ „Да.“ „В случая можеш да се съмняваш единствено в себе си. Не всеки ще има смелост да полети в Далечния космос. На мен например там би ми било неуютно. Цели месеци в кораба… като в желязна бъчва. Дори и прозорците не са истински. Звездно-черен ужас без начало и без край, искрици на ненормално далечни светове, до които (сам знаеш по-добре от всички останали) на никакви кораби и за сто години не можеш се добра… На мен ми дай вятър, а не въздушно течение от вентилацията. Дъжд, а не душ. Светло небе, трева, дървета… Е, не ти ли се изпари желанието да постъпиш в междупланетния?“ „Не, командире.“ „Добре. Смятай, че този разговор не се е състоял. А за междупланетния ще ти помогна.“