На сто километра северно от базата Андрей чу командата на Борис Аркадиевич: „Първи, затвори хермошлема, провери кислородната маска.“ Той затвори, провери, доложи. „Прието. Отиваме в нашия коридор.“ Фролов дръпна катера почти вертикално с такова ускорение, че на Първи дъхът му спря. Дали не са на свръхзвукова?! Охо, това вече е нещо!… Скоростта растеше стремително. Хоризонтът се разширяваше, на изток в потъмнялото небе ярко пламтеше слънчевият диск. Просторът беше необятен, а в тялото му — сякаш олово бяха излели… Претоварването изчезна внезапно. В шлемофона се чу деловият глас на Фролов: „Работната ни височина е трийсет и пет километра. Първи, поеми управлението, доложи параметрите на полета!“ — с учудващо за самия него спокойствие той хвана ръчките, плъзна поглед по индикаторите и улови главното, което трябваше да доложи. „Прието, Първи! Започвайте произволен полет.“
Той просто не разбра разпореждането. Погледна неподвижните ръце на Фролов и самотните ръчки на дублиращото управление: „Не разбрах, Втори. Какво да правя?“ „Каквото искате. — Лицето на инструктора не се виждаше от отблясъците по стъклото на хермошлема. — Ето ви небето, ето ви машината, правете каквото искате. Мен все едно че ме няма тук! По-ниско от двайсет километра не се спускайте. Таванът е четирийсет. Не ви ограничавам в скоростта и маньоврите.“
Произволен полет… Разкош, който не му се позволяваше на „мечката“. Да прави каквото си иска!… А какво иска? Първо — да вземе позволения „таван“ с форсиране, така ли? Ще почакаш малко… — упрекна се сам и се опита, като намали скоростта, да маневрира с моторите за реверс. Лошо… Машината криволичеше, накланяше се и не бе възможно да я удържи от плъзгането. Докато я изравняваше, загуби един километър височина. Хайде още веднъж!… При деветия опит да усвои моторите за реверс той обаче нещичко разбра. При десетия „Буран“, потрепервайки и клатушкайки се, му позволи най-после да изпълни зависване. Въодушевен от първия си успех, той набра нужната височина и се опита да направи завой през крило. Нещо не стана обаче както трябва: натоварването рязко нарастна и в положение „нагоре с корема“ машината влезе в режим на срив. Той инстинктивно задържа за няколко секунди двата лоста, докато съобрази какво да прави. Не измисли нищо разумно и дръпна лостовете към себе си. „Буран“ потрепера и започна да се върти самопроизволно около надлъжната си ос. Само това липсваше!… Дръпна лостовете към себе си, в обратна посока, ръчките — надясно, наляво — никакъв ефект. Продължавайки да се върти, катерът забиваше все по-надолу носа си и губеше скорост. Зави му се свят. Нищо не разбираше: машината изглеждаше неуправляема, а инструкторът сякаш бе заспал… Внезапно нещо го осени: моторите за реверс! Достатъчно бе да постави системите на хоризонталното и вертикалното управление по-близо до „неутралното“ и да поработи малко с моторите за реверс — „Буран“ престана да се върти и влезе в режим на устойчиво спускане. Скоростта растеше. Точно това му трябваше! Придърпа отново лостовете… Машината му се подчини. Той изведе катера в хоризонтален полет, отпусна се малко да си отдъхне. След това без особена трудност изпълни фигура от висшия пилотаж — вертикално тоно, полетя към разрешения от инструктора таван и без да има време да се учуди на собствената си наглост, направи три прави лупинга подред. По време на завоя се полюбува на равните „обръчи“ на инверсионните следи, вкара машината в свредел, спря въртенето с моторите за реверс и в изблик на емоции изведе дракара от пикирането с такъв рязък завой, че в очите му притъмня. Свещ, спирала, полулупинг, кос лупинг… Той се гмуркаше в небето като в море, увеличаваше силата и скоростта на въздушните „премятания“ и вече не мислеше по време на маневрирането — ръцете му сами действуваха. Променливото свистене на моторите му звучеше като музика. Прекрасна машина! Бърза, маневрена!… И изведнъж чу: „Достатъчно, Първи! Определете местонахождението си. Курс — към базата!“