След кацането Фролов му помогна да се освободи от хермошлема, прободе го с погледа на рисите си очи и се осведоми вежливо: „Желаете ли, момко, да постъпите в нашия вуз?“ „Разбира се, само да завърша училище и веднага…“ „Е, три години не значи веднага… Какво ще кажете, ако още сега, на първи септември?“ „Може ли?…“ „Общо взето — не, но при специални случаи може.“ При специални. Той не вярваше на ушите си. Едва сега осъзна значението на странната дума — „специален кандидат-студент“.
Докато се събличаше в екипировъчната зала, чу характерното свистене на родната му „седморка“. „Потапов пристига“ — обясни той на Фролов. Инструкторът го погледна, без да продума. Олег се втурна вътре, сваляйки в движение шлема си, и направо от прага попита: „Как е първият полет?“ „Последният — отговори Фролов. — Исках една седмица да се погмуркам тук, във вашата Каменка — нищо не стана.“ Лицето на Потапов се удължи. Фролов добави: „Прав си, трябва да го вземем.“ Олег засия: „Ех, Андрюха!… Аз какво ти казах?! Такъв талант!“ „Стоп! Не му пълни главата с подобни хвалби! Знаеш ли колко таланти като него имам в младшата група на началния курс?“ „Трябва да се радваш.“ „Че аз се радвам, и най-вече преди срещата с родителите на всеки такъв талант.“ „Обличай, Боря, парадната си униформа и тръгвай. Ти си официално лице и няма да посмеят да те бият.“ „Благодаря, хубаво ме успокои. Да, между другото… Повече не го взимай със себе си в полети. Забранявам! После ще е много сложно да го уча наново.“ Фролов метна хавлиената кърпа през рамо, пъхна плавниците под мишницата си и като стигна до вратата, подхвърли на виновника на разговора: „Довиждане, курсанте!“ Виновникът, леко зашеметен от случилото се, изтърси: „Довиждане, Втори!“ Олег рязко разкопча комбинезона си. „Виж какво, моето момче… Наричай го командир. Той ти е вече командирът.“ „Ще го наричам Борис Аркадиевич.“ „Слушай, аз още не съм Отело, а ти не си вече Дездемона. Разбра ли?“
Същата вечер на улица „Садовая“ в селището на фермата, в дома на семейство Тоболски цареше тиха паника. След всяка фраза на Фролов бащата скачаше от креслото, ходеше нервно из гостната й току повтаряше: „Само не се вълнувай, Татяна, ние ще имаме последната дума.“ Майката седеше неестествено изправена и без да забелязва, че любимият й бял оренбургски шал се свлича на пода, мълчаливо местеше напрегнат поглед от бащата към Борис Аркадиевич и обратно. Фролов беше великолепен в светлата си парадна униформа на пилот: на ръкава с главата на орел и с емблемата на УОКС отляво на гърдите (в центъра на небесносин петоъгълник — петолъчка със златно слънце, в чиито лъчи се рее албатрос). Борис Аркадиевич беше поставил касета в апарата на стереотелевизионната стена, пиеше компот и поясняваше кадрите от живота на Иркутския авиационноинженерен вуз. Животът на прославения вуз беше многостранен. На язвителните реплики на бащата Фролов отвръщаше с обезоръжаващо мека усмивка, съгласяваше се с него: „Разбира се, съдбата на сина ви е във вашите ръце!“ — и продължаваше да прокарва своята си линия. А щом в репликите му почнеха да се промъкват агресивни нотки, сменяше изкусно темата. Интересуваше се най-вече от проблемите на развъждането на животни с ценна кожа, като показваше рядка за един авиатор ерудиция (не напразно цели три часа бе разпитвал подшефния си за професиите на родителите му). Не мина обаче без конфузия: посочвайки с глава препарираната ондатра, Борис Аркадиевич направи свенливо признание, че от ранно детство обожава бобрите. „Впрочем… — опита се той да маневрира, като забеляза отрицателния сигнал на подшефния си, — впрочем, ъъ, аз съм без очила. Струва ми се, че това е видра, нали? — И окончателно опропасти удобната тема с допълнението: — Великолепен екземпляр на фауната с ценна кожа!“ Бащата видя сигнализацията в огледалото и предложи на сигналиста „да се поразходи в градината, докато възрастните си поговорят“.
Когато си тръгваше с разкошния електромобил, взет под наем от началника на базата, Борис Аркадиевич му каза: „Мисля, че всичко ще бъде наред.“ „И аз така мисля. Познавам родителите си…“ Фролов го погледна, захвърли подарената му ондатра на задната седалка и седна зад кормилото. Поставката на препарираното животно бе „украсена“ с отровнозелен надпис: „На познавача на «фауната» с ценна кожа — за спомен.“ „Това не е нищо! — каза Фролов. — При аналогични обстоятелства веднъж ми натрапиха като подарък един роботронен бюфет-самоход. Където и да отидех, проклетият сандък постоянно се мъкнеше подире ми… Реших да го удавя. Хвърлих го в Ангара — отплава по течението. А след време имахме пикник малко по-надолу край реката. Отидох в гората да събера сухи дърва за огъня и изведнъж гледам — моят «удавник»! Краката му обрасли с мъх, сандъкът — с отровни гъби. «Здравей — казвам му, — блатен таласъме!» Той позна гласа ми, зарадва се, че като ме погна, дрънчейки със съдовете… Тъй че заради такива като теб неведнъж съм попадал в затруднено положение, и то по-сериозно от днешното. Нямам претенции, само да е от полза. Е… Ще се видим в Иркутск, нали?“ „Да!“ „Довиждане, курсанте!“ „Довиждане, Борис Аркадиевич!“