Да, той познаваше родителите си и на разширения семеен съвет не се вълнуваше особено. Чичо Степан, братът на баща му, инженер-генетик, недоумяваше: „Нищо не разбирам. В рода ни, доколкото мога да си спомня, не е имало авиатори!…“ Леля Аня, жената на чичо Степан и сестра на майка му, специалистка по битова роботроника, разбираше всичко освен едно: „Не ми е ясно само кой позволява на Иркутския вуз да експлоатира потенциала на детската романтика!“ Майка му мълчеше. На нея, учителката, всичко й беше ясно от самото начало: синът напускаше родителския дом… „Не го спъвайте — горещеше се Олга. — Нека върви по своя си път. Ако го отклоните от него, ще намрази всичко и всички, помнете ми думата. От любов към авиацията той дори мен, родната си братовчедка, за малко не ме омъжи за чипоносия Потапов!“ „Щеше да бъде прекрасна партия — каза чичо Степан, но веднага отстъпи под Олгиния поглед. — Е, добре, Оленка, добре. Ти си вече голяма, самостоятелна.“ „А ти, Андрей — попита го баща му, — също ли се смяташ голям и самостоятелен?“ „Не още…“ „Мислиш ли, че трябва да се подчиниш на семейния съвет?“ „Да, но не мисля, че трябва да смятам неправилното решение за правилно.“ „Къде е логиката?“ „Татко, ти си ми разказвал, че нашите прадеди са тоболски казаци. Помниш ли?“ „Да. И какво от това?“ „Ами казаците от деца са се учили да яздят кон, от малки са си служили добре с оръжие, гребла, ветроходи.“ „Сега времената са други. Момчетата на твоята възраст трябва най-напред да усвоят нужните знания.“ „Канят ме да усвоявам знания в авиационноинженерен вуз.“ „Не е ли рано?“ „Да усвоявам знания ли?“ „Мисля — не си ли избрал рано професията си?“ „Спомни си своето детство, за което си ми разказвал…“ „Знаеш ли… детските ми игри с животните са нещо съвсем друго от сегашните ми професионални занимания. Пък ти си само на четиринайсет години, а вече караш турболети?“ „Кой ти е казал, татко, че бъдещата ми професия ще е да «карам турболети?» «Нне те разбрах…» «Аз ще пилотирам космически кораби!»
За цял живот запомни той този ден. «Чу ли, Таня, отговора на сина си?» — попита бащата. «Отговор не на момче, а на мъж…» — каза майката и заплака неочаквано. Всички онемяха — никога не я бяха виждали да плаче. Той се спусна към нея, прегърна я, но не можеше да каже нито дума — гърлото му беше свито. «Няма нищо, Андрюша, аз просто така… — Майка му се усмихна през сълзи. — Ти порасна изведнъж. Не успяхме с баща ти да се подготвим за това, извинявай…» «Таня, не прекаляваш ли? — Бащата вдигна едната си вежда. — Трябва ли да се извиняваме ние, които сме му дали живот?» «Трябва. И заради себе си, и заради всички, които дават живот, а съдят за него като за предмет. Но той е явление, Вася!» Баща му замря — с вдигнатата си вежда. Майка му стана и машинално оправи белия шал на рамото си. «Драги мъжо… В къщичката за скворци е израсло орле; ние не сме го забелязали и му предлагаме да лови мушички около фермата. А то е вече в небето.» «Излиза, Танечка, че сега не смеем вече нищо да му предлагаме?» «Орлите не ловят мухи, Вася!»
Както от памтивека е прието в Русия, родителите благословиха юнака за богатирски дела. Изпращаха го така, сякаш не му предстоеше път до Иркутск, а някъде накрай света. После той толкова често си идваше вкъщи (през ваканциите, по празници, в отпуск), че на родителите му и през ум не минаваше да се оплакват от своята родителска съдба. От време на време те също го навестяваха в Иркутск. Навестяваше го и Олег Потапов, но всеки път бившият стажант научаваше с огорчение, че при Олег и Олга няма промени — всичко е както преди. След три години Олег не издържа и отиде пилот на Камчатка в отряда на вулканолозите. Но най-неочаквано, като гръм от ясно небе дойде съобщение, че Олег е загинал. Не можеше да повярва. Помоли в деканата да му дадат тридневен отпуск и отлетя за Петропавловск-Камчатски. Направи справки. Във фоайето на болницата видя Олга и по израза на лицето й разбра: Бяха изтръгнали Олег от лапите на клиническата смърт, но положението му не бе добро. «Оля, как е той?» «Зле, Андрюша. Най-страшното мина, но отравянето е много силно, има изгаряния. Лицето, очите му…» «Как е станало?» «Той и още един вулканолог… не успели да излетят навреме. Попаднали сред нажежени газове, изригнали от някакъв страничен процеп…» Не им разрешиха да видят Олег. «Когато го приготвим за срещата — заповядайте — каза им главният лекар. — Ще му възстановим зрението, ще направим лицето му по-красиво отпреди. Ще бъде като новичък. А сега си вървете вкъщи, младежи, вървете си. Единственият начин да му помогнете е да не ни пречите.» Той се върна в Иркутск, а Олга остана. Завинаги.