Поканиха го на сватбата си през пролетта. Беше най-напрегнатото време в института… Той не можа да отиде — не му дадоха отпуск. Когато, поздравявайки младата съпружеска двойка по видеотектора, видя лицето на Олег в едър план, той направи усилие да не издаде обърканите си чувства и тайно се радваше, че не му бяха дали отпуск. Не, лицето на Олег не бе уродливо — медиците се бяха постарали. Но това беше друг човек. Дори гласът му… Дикцията му се бе изменила. Само по жестовете си «новият» Потапов приличаше на предишния. «Ех, курсанте, какво нещо е това човешката природа — оплакваше му се Олег, когато по-късно се срещнаха. — Цял живот бях мечтал за такъв профил, а като се сдобих с него, щом се погледнах в огледалото и се нахвърлих срещу медиците: „Махайте всичко! Направете ми старата чипоноса физиономия!“ Разбира се, извикаха Олга на помощ. Тя, като ме видя, че като ревна!» «Не трябва — казва, — Олежек, нищо да се оправя. Аз теб и такъв красавец цял живот ще те обичам. Ще ти родя син — чипоноско!» Виждам, че й е много тежко и категорично се отказвам от любовта й. Глупак! Стигнах дотам, че исках да си сложа край на живота. А Оля — не отстъпва нито крачка, държи на своето си. Благодарение на нея се примирих с тази нова фасада и вече свиквам.“ Като слушаше Олег, той си мислеше колко малко всъщност познава братовчедката си. Велико чудо е руската жена…
Три къси сигнала. Андрей погледна часовниковото табло: беше девет сутринта по корабно време — смяна на орбиталните вахти.
— Тринайсет-девет. Пилотската кабина. Без обратна видеовръзка.
Чашата в ръката му заискри като дъга — пред масата се появи яркото стереоизображение на двама стажант-пилоти. В тежката си екипировка (със златистите ризници на противопретоварващите костюми и шлемовете) момчетата приличаха на раци, нагнездили се в малахитовия калъф на двойното кресло. Позите и изразът на лицата им бяха еднакви, очите им гледаха с любопитство, устните им бяха полуотворени. Андрей се усмихна: Титан беше направил на младежите силно впечатление. По лицата, шлемовете и ризниците им се плъзгаха пурпурни отблясъци. Да, яркият лик на Титан бе способен да потресе всекиго. Още повече на сфероекрана в пилотската кабина, която сякаш бе отворена в пространството.
— Вахта, връзка.
Очите на дежурните се извъртяха, търсейки изображението на говорещия. Блеснаха наклонените цилиндри на амортизаторите и двойното кресло моментално направи пълен кръг за обзор. Последва секундно объркване. Свикнали с видеовръзката, младежите се посмутиха:
— Пилотската кабина на „Байкал“, вахта на радиус полета…
— Кой е на вахта?
Познаха гласа му и почти в хор отговориха:
— Първи пилот-стажант курсант Алексей Медведев!
— Втори пилот-стажант курсант Олег Казаков!
Той се постара да придаде на гласа си твърдост и строгост:
— Първи, доложи параметрите на орбиталния полет.
Видя как стажантите търсят с очи по стереоекрана и преравят подвижните редове на цифрово-буквените данни на полетната експрес-информация. Медведев докладваше високо, с удоволствие и, общо взето, грамотно.
— Добре — похвали го Андрей. — Но е много. Да предположим, че радиационната обстановка в момента не е наша грижа, ще я предоставим на координаторите. Казаков, каква е скоростта на намаляване дистанцията между „Байкал“ и орбиталната база?
— Пет хилядни от метъра в секунда. Около двайсет метра в час.
— А допустимата?
— Не повече от един…
— Защо в рапорта ви няма нито дума за това?
Медведев наведе очи… и изведнъж каза със скрита надежда:
— Разрешете да сваля блокировката от двигателите за корекция.
— Не! Корекцията е след три часа и половина — след акостирането и старта на люгера.
— Тогава наистина няма смисъл… — съгласи се Медведев.