Валаев беше прав: трябваше да се научат да летят на СМКК — „полилеи“. И най-обикновените маневри (например корекцията в картинна плоскост), които не изискваха никакви усилия при конструктивно нееластичен малък кораб, тук караха пилотите на полуеластичната грамада сто пъти да се изпотяват. „Енисей“ беше сякаш играчка на инерционните сили и изглеждаше немислимо да се управлява променливо-еластичната му архитектура — при всеки маньовър пилотът се чувствуваше като в чиния с желирано ястие. А при пълното спиране, когато гигантският „полилей“ бавно обръщаше наопаки трите си палуби, се пораждаше чувството едва ли не за катастрофа. После свикнаха, натрупаха опит. Достатъчно бе да добият сръчност да „огъват“ кривите на допустимите траектории в зададените участъци на полета и веднага се почувствуваха крале на пространството — никой още не бе се движил с такива скорости. С удоволствие навъртяха на „Енисей“ дванайсет астрономически единици и добиха навици и дипломи за пилоти на „полилеи“. Скоро Валаев бе назначен капитан на „Байкал“ — първия от серийните контейнероносци-„полилеи“. Серията бе продължена в корабостроителницата „Вулкан“ със създаването на цяла флотилия СМКК-ДК: „Лена“, „Тобол“, „Иртиш“, „Вилюй“, „Ангара“ — сибиряците удържаха на думата си. „Енисей“ стана собственост на учебно-тренировъчното депо на УОКС, а горкият „Дунав“, който геройски понесе на изпитателните полигони всичко, което трябваше да понесе един експериментален модел, беше предаден на комплексната експедиция на сатурнолозите като експериментална база: за неописуема радост на зажаднелите за комфорт учени. Героичното минало на „Дунав“ ни най-малко не бе ги трогнало — за това свидетелствуваше новото име на бившия кораб. Име на куче — Фобчо-Бобчо… По време на предишния рейс, когато трябваше да помогнат на сатурнолозите да демонтират групата на главния двигател на „Дунав“, за да освободят безектора за складове и работилници, целият екипаж на „Байкал“ се чувствуваше като на погребение. Дори бе добре, че силуетът на сегашния ФОБ съвсем малко приличаше на „Дунав“. Патриархът на корабите-„полилеи“ бе умрял — да живее кралят на орбиталните бази!…
Сиянието в горноатмосферния слой на Титан угасна. Андрей огледа гълъбовосивата ивица на показалия се отпред терминатор, премести погледа си върху правата и тънка като острие на шпага зеленикавобисерна вертикална линия над пепелната граница на хоризонта. Острието се издигаше бавно, застрашително в черното небе към зенита. Все по-високо и по-високо… Накрая, ка то позлати нежно хоризонта, изплува и скъпоценната „дръжка“ на шпагата. Излъчвайки златисто сияние, „дръжката“ се превърна постепенно в двойноизпъкнала леща (очевидно за сметка на отражението в средните слоеве на атмосферата на Титан). А когато на това продължаващо да се издува лещоподобно образувание му стана тясно в собствения обем, то пусна по хоризонта от двете си страни великолепни дълги светлооранжеви „мустаци“ и изтласка над побронзовялата зона на терминатора огромен, нашироко разпрострял се златистожълт хълм. Хълмът растеше бързо. И сякаш като потвърждение на това, че в Природата няма мащаби, които да не могат да бъдат преодолени, исполинският хълм се превърна постепенно в грандиозна кръгла планина, засланяща едва ли не половината титанианско небе, набраздена вертикално от меки, пухкави дипли и снопове гълъбов, мътножълт, мътнозелен и кафянокафяв дим. Това беше негово Супервеличество Сатурн!… Отпивайки от кумиса, Андрей с интерес (макар че неведнъж го бе виждал) дочака пълното изгряване на раирано-пухкавата грамада. Не искаше да изпусне „ефекта на изплуването“, което винаги правеше силно впечатление. На тези, които са виждали само изгревите на Луната над Земята (или дори на Земята над Луната), този ефект не е известен поради миниатюрността на нощното светило. А при изгряването на Юпитер или Сатурн се създава илюзията, че планетата-гигант, едва показала се над хоризонта на който и да е свой достатъчно близък спътник, гледа да пропълзи ниско над главата ти. Картината бе фантасмагорична — неизразимо зрелище, два огромни свята, изправени един срещу друг. Истинска награда за онези, които летяха!
Веднага щом „Байкал“ попадна в сянката на планетоида, Андрей премести погледа си върху повърхността на Титан. Осветена от Сатурн, тя както и преди имаше сивоопушен вид, но сега, лишена от богатството на пламтящите краски, напомняше донякъде много стар, излинял и силно протрит килим. В глъбинните слоеве на атмосферата проблясваха виолетови светкавици. Той потърси с очи луциферидата (без особена впрочем надежда да я открие). Казваха, че това явление не е чак толкова рядко, но миналия път не можа да го види. Може би днес?