Дончо Цончев
Мекото
Имахме една учителка по български език, чийто бляскав образ годините — и хората, и събитията, които те носят — не могат да затъмнят. Тъй блести в дълбочината на кладенеца тъмното неподвижно петно, от което винаги можеш да извадиш с кофата и синджира живителната вечна вода, да го размърдаш, това огледално петно, да чуеш нежните, звънки, с нещо тайнствени плисъци; след минута се наведеш отново — гледа те непроменимото, кръгло, безсмъртно око.
Сверявал съм моите спомени за тази учителка почти с всичките ми съученици. Образът си живее и у тях — същият — под тежкия, дебел и шарен пласт на цяла четвъртинка век, натрупана по толкова различни начини оттогава.
Тя беше страшно хубава — тази жена… Дребничка. Пухкава. Бяла. Винаги усмихната лекичко, винаги малко смутена.
И дрехите й бяха много хубави. Мъжът й работеше някъде навън, в едно от нашите посолства на Запад, той й изпращаше разни пуловерчета и блузки, и обувки, и поли, които по това време ние бяхме виждали само на снимки. То беше гладно това време — който го е живял, няма как да не помни. Обръщаха се саката и панталоните на бащите. Износваха се отеснелите дрехи на по-големите братя и сестри. На фона на онези години нашата любимка и с дрехите си блестеше неотразимо.
За всичко туй, а може би и защото силните, смесени, уплашени от себе си чувства ни караха да се стопяваме като снежни човеци още щом вратата се отвори за нейния час, ние я кръстихме Мекото.
Средният род не съдържаше нищо обидно и непочтително. Напротив, той като че ли трябваше да подскаже за онова съкровено внимание, с което бабите по тогавашните великдени пренасяха огненото трепкащо езиче на вощеницата1 от черквата до дома.
И тъй, тази учителка се беше загнездила дълбоко в сърцата на всички ни. Сънувахме я. Потяхме се пред черната дъска, разсеяни и с горещи гърла. Натъпквахме в тялото и дрехите й всичките хубави героини от книгите. Лепвахме им веднага нейната усмивка, походка, най-дребни движения.
Аз все още твърдя, че никой не можеше да каже какво би се случило с някой от нас и с нея, ако един прекрасен ден не се беше разнесла вестта, че Мекото напуска нашето училище. Тази вест се разнесе наистина с бързината на мълния. Тичахме по коридорите. Блещехме се. Не вярвахме, защото не искахме да повярваме. Бунтувахме се против невероятните и неведоми сили, които — знаеш ли ги защо — изведнъж така ти вземат най-хубавото, а ти не можеш да направиш нищо. И тогава някой се сети, че това е долен слух. Слух, разбира се, как ще живеем без Мекото!
Само на другия ден след спасителната мисъл, че това е слух, естествено, дежурният, преди часа по български език, отвори вратата, изрече обичайното „Клас, стани!“ и силно се плесна по челото.
Тогава влезе новата ни учителка.
Как да ви опиша сега онова първо впечатление от нея? Представете си едно нещо, за което няма определена дума. В такива случаи баща ми употребява фразата: „Като че го е влачил пороят.“ Не беше и грозна дори. Нищо не беше. Хартиено лице (дълго мачкана зеленикавожълта хартия), роклята от някакъв плат за чували. Чорапите, усукани и неопънати над евтините гарсонски2 обувки, каквито носехме и ние. Със съвсем малко гримиране (както прошепнах тогава на Веско, с когото седяхме на чина) тая жена можеше да играе баба Яга в кукления театър.
Докато отиде до катедрата и отвори дневника, мълчахме като на погребение. Нямаше какво да си кажем дори с очи. Бяхме измамени. Жестоко ограбени. Тъй ли — като в лош сън — щяха да продължат часовете ни по български?
Каза ни, че се нарича Николова. Всъщност единственото, което човек би могъл да запомни за нея. Вера Николова. Погледна през прозореца, въздъхна и започна да ни извиква един по един. Ние се обаждахме с пресипнали гласове и се надигахме от скърцащите чинове като пребити.
Не зная колко трая това, не помня — само и до ден днешен виждам съвсем ясно как това неугледно, чувалено, жълтеникаво нещо, наречено Вера Николова, излезе пред дъската, слезе от стъпалото и като застана пред първия чин на средната редица, започна да ни говори.
Без да ни пита какво сме учили досега. Без да се интересува какво точно сме успели да научим и докъде сме стигнали миналия път. Все едно тайно и невидимо беше живяла в класа отдавна, знаеше всичко и направо продължи обучението. Авторът беше познат на всички ни — Елин Пелин, — а разказите му — все много прости. Започнахме да я слушаме, защото и без друго нямаше какво да правим. От скука. От мъка. От убийствения копнеж по Мекото.
Не зная колко минути от часа бяха минали, когато в класната стая се появи пресният дъх на сеното. Аз чух съсъка на блестящите криви, изтънени коси — хиляди билки, цветя, миризми лягаха и се нареждаха върху мене. Веско едва чуто въздъхна и се облакъти на чина — стиснал в розови длани мургавите си скули. Един щурец извика: „Пена… Пена…“ — още преди да му е дошло времето. Една среднощна птица страшно изкряска.