— Да не би да е проклетото злато на Диас? — рече Вера на другарите.
Те вдигнаха вежди, без да знаят какво да отговорят. А Фелипе Ривера, станал чистач за революцията, щом се налагаше, продължаваше да наброява злато и сребро за нуждите на Хунтата.
И все пак не можаха да го обикнат. Не го познаваха. Държането му не приличаше на тяхното. Той не се впускаше в откровености. Отклоняваше всяко подпалване. Колкото и да беше млад, те все не можеха да се решат да го разпитат.
— Може да е човек с велик и самотен дух, не знам, не знам — безпомощно заяви Ареляно.
— Той не е човек — рече Рамос.
— Душата му е попарена — каза Мей Сетби. — Светлината и смехът са прегорели в него. Прилича на мъртвец, а пък е тъй страшно жив.
— Изживял е адски мъки — добави Вера. — Никой, който не е изживял адски мъки, не може да има такъв вид, а той е още момче.
Въпреки това не можаха да го обикнат. Рйвера никога не говореше, никога не питаше, никога не правеше предложения. Стоеше и слушаше с безизразно лице, като бездушен предмет, и само очите му горяха със студен блясък, когато приказките им за революцията ставаха по-гръмки и по-разгорещени. Погледът му се обръщаше от лице към лице, от един от говорещите към друг, забиваше се в тях като свредел от парещ лед и ги объркваше и смущаваше.
— Той не е шпионин — каза Вера на Мей Сетби. — Той е родолюбец; запомнете думите ми: най-големият родолюбец между всички ни. Зная това, чувствувам го, чувствувам го ей тука, в сърцето и в разума си. Но съвсем не го разбирам.
— Има лош нрав — забеляза Мей Сетби.
— Зная — отвърна Вера и потрепера. — Поглеждал ме е с тези очи. В тях няма обич; в тях има заплаха; свирепи са като на див тигър. Зная, че стига да изменя на нашето дело, ще ме убие. Той няма сърце. Безмилостен е като стомана, остър и студен като мраз. Прилича на лунна светлина в зимна нощ, когато човек замръзва до смърт на някой самотен планински връх. Не се боя от Диас и от всичките му убийци, но от това момче ме е страх. Казвам ви самата истина. Страх ме е. От него лъха на смърт.
И все пак Вера беше този, който убеди другите да поверят първата отговорна задача на Рйвера. Връзката между Лос Анджелис и Долна Калифорния беше прекъсната. Трима от другарите бяха изкопали сами гробовете си, след това бяха разстреляни пред тях. Още двама бяха попаднали в щатския затвор в Лос Анджелис. Хуан Алварадо, федералният главнокомандуващ, беше чудовище. Проваляше всичките им планове. Не можеха вече да се свържат нито със старите, нито с новоспечелените революционери в Долна Калифорния.
Младият Рйвера получи нарежданията и замина на юг. Когато се върна, връзката беше възстановена, а Хуан Алварадо — мъртъв. Бяха го намерили с нож, забит до дръжката в гърдите. Това надхвърляше задачата на Ривера, обаче в Хунтата знаеха точно кога и къде е бил. Не го разпитваха. И той не казваше нищо. Но те се спогледаха и се досетиха. — Казах ви — рече Вера. — Диас трябва да се бои от този младеж повече, отколкото от всеки друг. Той е неумолим. Той е пръст божи.Лошият нрав, за който бе споменала Мей Сетби и който всички долавяха, се потвърждаваше от нагледни доказателства. Сега момчето пристигаше ту с цепната устна, ту с посиняла буза или подпухнало ухо. Явно беше, че влиза в саморазправа някъде в оня външен свят, където се хранеше и спеше, печелеше пари и се движеше по незнайни за тях пътища. С течение на времето Ривера стана и словослагател на малкото революционно вестниче, което издаваха веднъж седмично. Имаше случаи, когато не беше в състояние да набира, защото ставите на ръцете му бяха ожулени и разкървавени, палците — навехнати и безпомощни, едната или другата ръка уморено висеше надолу, а лицето се свиваше от стаена болка.
— Негодник — каза Ареляно.
— Посетител на долнопробни заведения — подхвърли Рамос.
— Но откъде взима парите? — запита Вера. — Ето и днес току-що научих, че е платил сметката за бялата хартия, сто и четиридесет долара.
— Това трябва да е свързано с отсъствията му — предположи Мей Сетби. — Никога не дава обяснения за тях.
— Трябва да пратим някой да го проследи — предложи Рамос.
— Не бих искал аз да съм този, който ще го следи — рече Вера. — Страх ме е, че след това ще ме видите направо на погребението ми. Той страда от някакво ужасно увлечение. И на самия господ дори не би позволил да се изпречи между него и това увлечение.