— Пред него се чувствувам като дете — призна Рамос.
— За мене той е сила: първобитна сила, див вълк, изхвърляща се гърмяща змия, жилеща стоножка — добави Ареляно.
— Той е въплъщение на революцията — заяви Вера. — Пламъкът и духът на революцията, нейният таен повик за отмъщение, който не прозвучава гласно, а поразява безшумно. Той е ангелът на разрушението, витаещ в безмълвните часове на нощта. — Бих могла да плача за него — каза Мей Сетби. — Не дружи с никого. Мрази всички. Нас търпи, защото му отваряме пътя към постигането на неговата мечта. Той е сам. .. самотен. — Гласът й секна в сподавено ридание, очите й се замрежиха от сълзи.
Къде и как прекарваше времето си Ривера, беше истинска тайна. Случваше се понякога да не го видят цяла седмица. Веднъж се губи един месец. В тези случаи при завръщането си, без обяснения и без въобще да говори, той винаги слагаше монети на писалището на Мей Сетби. И пак с дни и седмици прекарваше цялото си време в Хунтата. А после по някое време отново започваше да се губи за цял ден, от ранна сутрин до надвечер. След това идваше много рано и оставаше до късно. Веднъж Ареляно го завари в полунощ да набира вестника с подпухнали пръсти, а устната му беше пак цепната и още кървеше.
II
Решителният час наближаваше. Дали ще има революция, или не, зависеше от Хунтата, а Хунтата беше много зле. Нуждата от пари беше по-голяма от всеки друг път, но да се .намерят тези пари, беше по-трудно. Родолюбците бяха дали и сетния си цент и не можеха да дадат нищо повече. Работниците, строители на железопътни линии — избягали от Мексико пеони, — даваха половината от оскъдните си надници. Но се искаха много повече. Дългогодишният, непосилен, конспиративен, подривен труд трябваше да даде плод. Времето беше назряло. Революцията висеше на косъм. Още един тласък, едно последно героично усилие и тя щеше да натежи на везните на победата. Работниците познаваха своето Мексико. Започнеше ли веднъж, революцията щеше да се справи сама. Цялата машина на Диас щеше да рухне като картонена сграда. По границата бяха готови да въстанат. Един янки със сто души от организацията „Индустриални работници в света“ чакаше само да му се каже, за да нахълта и да започне завземането на Долна Калифорния. Но трябваха пушки. Хунтата поддържаше връзка с всички, чак до Атлантическия океан, и всички имаха нужда от пушки: обикновени авантюристи, .наемници, бандити, недоволни членове на американските профсъюзи, социалисти, анархисти, нехранимайковци, мексикански изгнаници, избягали от крепостничество пеони, разгромени въстанали рудокопачи от Кьор д’Ален и Колорадо, всички с едно-единствено желание: да се бият още по-яростно — целият измет на неспокойните духове в безумно сложния съвременен свят. „Пушки и бойни припаси, бойни припаси и пушки!“ — това беше техният неспирен и безконечен повик.
Само да пуснат тази пъстра, пропаднала, жадна за мъст сган оттатък границата и революцията ще пламне. Митницата, северните пристанища ще бъдат превзети. Диас не ще може да устои. Няма да посмее да хвърли главните си сили срещу тях, защото ще трябва да държи в подчинение южните области. Но въпреки това пожарът ще се разпространи и на юг. Народът ще въстане. Гарнизоните ще падат един след друг. Щат след щат ще минава в техми ръце. Докато най-после победните армии на революцията се устремят от всички страни към самия град Мексико, сетната твърдина на Диас.
Но парите… Те имаха хора, нетърпеливи и непримирими хора, които щяха да вдигнат пушки. Познаваха търговци, които щяха да им продадат и доставят тези пушки. Но докато докара подготовката на революцията до този стадий, Хунтата се бе изтощила. Последният долар беше похарчен, последният източник изчерпан и последният гладуващ родолюбец издоен докрай, а великото начинание все още висеше на косъм. Пушки и бойни припаси! Дрипавите батальони трябваше да се въоръжат. Но как? Рамос оплакваше конфискуваните си имоти. АрелЯно окайваше разточителството на младостта си. Мей Сетби размишляваше дали положението щеше да е все така тежко за хунтата. Нейният източник изчерпан и последният гладуващ роб чака тези пушки.
Щеше да е по-друго, ако хората от Хунтата бяха пестили повече в миналото.
— Само като си помисля, че свободата на Мексико зависи от няколко жалки хиляди долара! — възкликна Паулино Вера.
По всички лица се четеше отчаяние. Хосе Амарилъо, последната им надежда, наскоро спечелен привърженик, бил хванат в хасиендата си в Чихуауа и разстрелян пред стената на собствения си обор. Новината бе току-що стигнала до тях.