— Преди да излезем на ринга — беше отговорът.
— И дума да не става, безочлив хлапако! Щом победителят взима всичко, ще се теглим в десет часа сутринта.
— И победителят взима всичко? — попита Ривера.
Дани кимна. Това уреждаше въпроса. Той щеше да излезе на ринга в пълния блясък на силата си.
— Тегленето в десет часа — каза Ривера. Перото на секретаря продължи да скрибуца.
— Това значи пет фунта — недоволно забеляза Робъртс, като се обърна към Ривера. — Много му отстъпи. С това проигра срещата. Дани ще бъде силен като бик. Ти си глупак. Положително ще те бие. Сега имаш толкова надежда да оцелееш, колкото капка роса в пъкъла.
В отговор Ривера му хвърли поглед, изпълнен с омраза. Сега презираше дори и този гринго, макар че го бе смятал за най-благороден между всички.
IV
Почти никой не забеляза Ривера, когато излезе на ринга. Само тук-там прозвучаха слаби, много разпръснати и равнодушни ръкопляскания. Зрителите не вярваха в него. Той беше агне, доведено на заколение и оставено на милостта на великия Дани. Освен това зрителите бяха разочаровани. Бяха очаквали стихиен двубой между Дани Уорд и Били Карти, а сега трябваше да се задоволят с този малък новак. Нещо повече, те даваха израз на неодобрението си за промяната, като се обзалагаха две и дори три срещу едно в полза на Дани. А където зрителите залагат парите си, там е и тяхното сърце.
Младият мексиканец седна в своя ъгъл и зачака. Бавно се влачеха минутите. Дани го караше да чака. Това беше стара хитрост, но тя винаги действуваше на младите, неопитни боксьори. Ставаше им страшно да седят ей тъй, изправени пред собствените си опасения и коравосърдечните, обвити в тютюнев дим зрители. Обаче този път хитрината не оказа желаното въздействие. Робъртс беше прав. Ривера не познаваше страх. Макар да беше много по-изострено впечатлителен, с много по-чувствителни и обтегнати нерви, той не изпитваше безпокойство. Атмосферата на предрешеното поражение, която витаеше в неговия ъгъл на ринга, не му влияеше. Секундантите му бяха гринго, и то съвсем непознати. Освен това бяха измет — мръсна утайка на боксьорските кръгове, безчестни и некадърни. И бяха потиснати от увереността, че техният ъгъл ще загуби.
— Е, сега трябва да внимаваш — предупреди го Хагърти Паяка. Паяка беше главният му секундант. — Гледай да се държиш колкото можеш по-дълго, така ми е наредил Кели. Ако не утраеш, вестниците пак ще пишат, че срещата е била нагласена работа, и пак ще отложат датата на бокса в Лос Анджелес.
Всичко това не можеше да подействува насърчително. Но Ривера не обръщаше внимание на нищо. Той презираше платените боксови мачове. Те бяха омразна игра на омразни гринго. Беше се заловил за нея в качеството на тренировъчен чувал в залите за тренировка само защото нямаше какво да яде. Това, че беше създаден за бокса, нямаше никакво значение за него. Той го мразеше. Едва след като влезе в Хунтата, започна да се бие за пари и тогава разбра, че тези пари се печелят лесно. А и не беше измежду първите синове человечески, намерили сполука в призвание, презирано от самите тях.
Ривера не се мъчеше да разбере всичко това. Знаеше само едно, че трябва да победи в тази среща. Друг изход не можеше да има. Защото зад него стояха и го вдъхновяваха в този стремеж много по-мощни сили, отколкото можеше да си представи някой в тази претъпкана зала. Дани Уорд се биеше за парите и за безгрижния живот, който тези пари носеха. Ала нещата, за които се биеше Ривера, изгаряха мозъка му: това бяха пламтящи, страхотни картини, които, седнал самотен в своя ъгъл на ринга в очакване на обиграния си противник, виждаше да минават пред Широко отворените му очи така ясно, както ги бе преживял.
Виждаше белите стени на работещите с водна сила фабрики в Рио Бланко. Виждаше шестте хиляди работници, гладни и изнемощели, и малките деца по на седем-осем години, които се трудеха в дълги смени за десет цента,на ден. Виждаше живите мощи, мъртвешки бледите лица на работниците от бояджийското отделение. Спомняше си, че бе чувал баща си да нарича бояджийското отделение „дупката на самоубийците“, защото една година работа там означаваше смърт. Виждаше малкото патриоти и майка си, която готвеше и шеташе в примитивното си домакинство, но намираше време да го гали и обича. И баща си, едър, с големи мустаци и широки гърди, най-добрият между хората, който обичаше всички с толкова любвеобилно сърце, че преливащата от него обич стигаше и преститаше и за майката, и за малкия мучачо, който играеше в ъгъла на латиото3. В онези дни той не се казваше Фелипе Ривера. Казваше се Фернандес, по името на баща си и майка си. А те го наричаха Хуан. По-късно се бе преименувал сам, понеже бе открил, че името Фернандес е омразно за полицейските префекти.