Едрият сърдечен Хоания Фернандес! Голямо място заемаше той в спомените на Ривера. По онова време нищо не разбираше, но сега, като погледнеше назад, разбираше всичко. Можеше да си го представи как работи като словослагател в малката печатничка или дращи безкрайни, припрени, нервни редове на своето затрупано с книжа писалище. А можеше да си представи и онези загадъчни вечери, когато работници идваха потайно в тъмата като злосторници и дълги часове приказваха с баща му, докато той, малкият мучачо, не винаги спеше в своя ъгъл.
Сякаш някъде отдалеч Ривера чу Хагърти Паяка да му казва:
— Да не се проснеш още в началото. Такива са нарежданията. Остави се да те напердашат, та да си заслужиш парите.
Минали бяха десет минути, но мексиканецът все още си седеше в своя ъгъл. Дани не се виждаше никакъв — явно искаше да използува хитрината до краен предел.
А в паметта на Ризера проблясваха нови спомени. Стачката или по-право локаутът, понеже работниците от Рио Бланко се бяха притекли на помощ на стачкуващите си събратя от Пуебла. Гладът, пот ходите в планините за събиране на горски плодове, корени и билки, с които всички се хранеха и от които се превиваха и измъчваха от болки в стомаха А сетне кошмарът: празното място пред магазина на компанията; хилядите гладуващи работници; генерал Росалио Мартинес и войниците на Порфирио Диас и изригващите смърт пушки, които никога сякаш нямаше да спрат да изригват и да давят прегрешенията на работниците в собствената им кръв. Ами онази нощ! Той видя отворените вагони, накамарени с труповете на убитите, да се отправят за Вера Крус — за храна на акулите в залива. Сега пълзеше отново през страшните купища, търсеше и намираше баща си и майка си, обезобразени, с изпокъсани дрехи. Особено ясно си спомняше майка си: подаваше се само лицето й, а тялото беше затрупано под десетки други трупове. Пушките на войниците на Порфирио Диас затрещяха отново и той отново се притисна до земята и запълзя настрана като подгонен планински койот.
До слуха му достигна гръмогласна врява, напомняща рева на морето, и Ривера видя Дани Уорд да се задава по централния проход, начело на своята свита от треньори и секунданти. Зрителите поздравяваха с бесни крясъци любимия си герой и бъдещ победител. Всички повтаряха неговото име. Всички бяха на негова страна. Дори секундантите на самият Ривера проявиха нещо подобно на радост, когато Дани се мушна пъргаво между въжетата и излезе на ринга. Лицето му непрекъснато се разтягаше в нескончаеми усмивки, а когато Дани се усмихваше той правеше това с всяка своя черта, с бръчиците около очите и с дълбините на самите си очи. Лицето му беше жива реклама на добродушие и доброжелателство. Той познаваше всички. Шегуваше се и се смееше и поздравяваше приятелите си оттатък ринга. Онези, които бяха по-далече, не можеха да обуздаят възхищението си и високо крещяха: „Дани!“ Тази радостна овация, израз на обич, трая цели пет минути.
Никой не обръщаше внимание на Ривера. Ако се съдеше по зрителите, той въобще не съществуваше. Подпухналото лице на Хагърти Паяка се наведе до неговото.
— Да не се уплашиш — предупреди го Паяка. — И помни нареждането. Трябва да издържиш. Да не лягаш. Ако легнеш, имаме нареждане да ти теглим един бой в съблекалнята. Разбра ли? Трябва да се биеш и толкоз!
Зрителите започнаха да ръкопляскат. Дани се запъти през ринга към Ривера, наведе се, хвана дясната му ръка с двете си ръце и я разтърси с буйна сърдечност. Сияещото от усмивка лице на Дани се надвеси над неговото. Зрителите зареваха, възхитени от тази проява на спортен дух от страна на Дани. Той поздравяваше своя противник като обичан брат. Устните на Дани замърдаха и зрителите, изтълкували недоловимите думи като добродушно спортно приветствие, отново заврещяха. Само Ривера чу тихо изречените думи.
— Е, дребно мексиканско плъхче — изсъска Дани през весело усмихнатите си устни, — сега ще ти взема душицата.
Ривера не се помръдна. Само очите му пламнаха от омраза.
— Стани, куче! — изрева някой през въжетата зад гърба му.
Тълпата започна да го освирква и да му дюдюка заради неспортсменското държане, но той си седеше, без да се помръдне. Наново избухнали ръкопляскания поздравиха Дани, когато се върна в своя ъгъл.
Щом Дани се съблече, в залата се разнесоха възхитени „оо!“ и „аа!“. Той имаше прекрасно тяло, от което лъхаше непринудена ловкост, здраве и сила. Кожата му беше бяла и гладка като на жена, Целият беше изтъкан от изящество, гъвкавост и мощ. Доказал то бе в безброй мачове. Всички спортни списания поместваха негови снимки.