А когато Хагърти Паяка смъкна пуловера през главата на Ривера, из залата се понесе стон. Тялото му изглеждаше много мършаво поради мургавата кожа. Той имаше мускули, но те не биеха на очи, както мускулите на неговия противник. Това, на което зрителите не обърнаха внимание, бяха широките му гърди. Освен това те не можеха да предугадят колко издръжлива е всяка жила в неговата плът, как мигновено се подчинява всяка клетка на мускулите му, колко изтънчени са нервите, които свързват всЯка част от тялото му във великолепен боен механизъм. Това, което виждаха, беше само едно осемнадесетгодишно момче с кафява кожа, с явно момчешко телосложение. Друго — нещо беше Дани. Дани беше двадесет и четири годишен мъж и тялото му беше тяло на мъж. Разликата стана още по-очебийна, когато двамата застанаха един до друг в центъра на ринга,, за да получат последните напътствия на съдията.
Ривера забеляза, че Робъртс седи непосредствено зад журналистите. Треньорът беше по-пиян от друг път и затова говореше още по-бавно.
— Не му мисли много, Ривера — проточи Робъртс. — Той не може да те убие, помни това. Ще се нахвърли върху теб от самото начало, но ти не се плаши. Само се отбранявай, прикривай се, а после го хвани в клинч. Няма да може много да те осакати. Ти само си представяй, че се упражнява с тебе в залата за тренировки.
Ривера с нищо не показа, че го е чул.
— Ей, че навъсено хлапе — промърмори Робъртс на своя съсед. — Винаги си е бил такъв.
Но Ривера не гледаше вече с обичайната си омраза. Очите му бяха заслепени от видението на безброй пушки. Всяко лице в залата, докъдето му стигаше погледът, чак до най-горните места по един долар, се беше превърнало в пушка. Той виждаше и дългата мексиканска граница, пустинна, обгоряла от слънцето, затаила болка, а по цялото й протежение окъсани чети, които чакаха само оръжие.
Върнал се в своя ъгъл, мексиканецът чакаше, без да седне. Секундантите му се бяха измъкнали през въжетата заедно със сгъваемото столче. В отсрещния ъгъл на квадратния ринг, с лице към него, стоеше Дани. Гонгът удари и мачът започна. Зрителите зареваха от възторг. Никога още не бяха виждали мач да започва с такъв устрем. Вестниците са били прави. Това беше бой за разчистване на лични сметки. С един скок Дани измина три четвърти от разстоянието, за да стигне противника си; по всичко личеше намерението му да „изяде“ мексиканчето. Нахвърли се отгоре му не с един удар, не с два, не и с десет. Той се превърна в нанасящ удари пумпал, в унищожителен вихър. Ривера никакъв го нямаше. Бе съсипан, погребан под лавина от юмручни удари, нанасяни от всички възможни ъгли и положения от признат майстор на това изкуство. Беше смазан, притиснат до въжетата; съдията ги раздели и той отново се намери притиснат до въжетата.
Това не беше боксов мач. Беше клане, касапница. Всеки зрител, освен редовните посетители на боксови състезания, би изчерпал цялото си вълнение в тази първа минута. Дани наистина показваше какво може да направи и го показваше по великолепен начин. Зрителите бяха безкрайно сигурни в изхода на срещата, безкрайно възбудени и пристрастни към своя любимец и съвсем не забелязваха, че мексиканецът все още се държи на крака. Те забравиха Ривера. Почти не го виждаха, така се изгуби той в зверското нападение на Дани. Тъй измина една минута, две минути. Сетне, когато двамата се разделиха за миг, всички видяха ясно мексиканеца. Устната му беше цепната, носът му кървеше.
Когато се обърна и със залитане влезе в клинч, на гърба му като червени резки проличаха кървавите ивици, където го бяха ожулили въжетата. Но едно нещо зрителите не забелязаха: това, че не беше запъхтян и че в очите му гореше същият студен пламък. Твърде много боксьори, които се стремяха да станат шампиони, бяха упражнявали върху него това зверско нападение в жестоката мелница на тренировъчните зали. Ривера се бе научил да го издържа срещу възнаграждение от половин долар за един път до петнадесет долара на седмица — сурова школа — и бе усвоил суровата й наука.
После се случи нещо изумително. Вихрената, умопомрачителна схватка изведнъж свърши. Ривера стоеше сам. Дани, страшният Дани, лежеше по гръб. Тялото му потръпваше от усилията да се върне в съзнание. Не се беше олюлял и свлякъл бавно, нито залитнал и рязко рухнал на земята. Дясното кроше на Ривера го бе покосило изневиделица като смърт. Съдията блъсна мексиканеца назад с едната си ръка, наведе се над падналия гладиатор и започна да брои секундите. Зрителите на боксови мачове имат обичая да посрещат хубавия нокаут с гръмки одобрения. Но сегашните зрители не сториха това. Случилото се беше твърде неочаквано. Те следяха отброяването на секундите в напрегнато мълчание и сред това мълчание прозвуча ликуващият глас на Робъртс: