Хубилай хан е изпращал в царството си вестоносци, които са носели камък с неговия печат, и който се е държал лошо с тях, се е излагал на опасността да бъде убит. Каталина ѝ беше разказвала за него наред с другите предания и притчи.
Върджил трябваше да бъде наясно, че и Ноеми държи в джоба си невидим камък.
— Много мило, че дойдохте толкова бързо — подхвана той, макар че гласът му не издаваше никакви чувства.
Беше любезен, но не и сърдечен.
— Нямах друг избор.
— Виж ти!
— Баща ми е притеснен — поясни Ноеми.
Това беше нейният камък, въпреки че Върджил излъчваше властност, белязала всичко наоколо, цялата къща и вещите в нея. Ноеми беше от рода Табоада и беше изпратена не от друг, а от самия Леокадио Табоада.
— Както се постарах да му обясня, няма място за тревога.
— Каталина казва, че страда от туберкулоза. Но според мен това не обяснява докрай писмото ѝ.
— Вие видяхте ли това писмо? Какво точно пише в него? — попита Върджил, след като се наклони напред.
И този път гласът му не издаваше никакви чувства, но той беше нащрек.
— Не съм го запомнила дума по дума. Достатъчно ми е, че баща ми ме помоли да ви посетя.
— Ясно.
Върджил завъртя чашата между дланите си и тя проблесна и заискри от отблясъците на огъня. Върджил се облегна. Беше красив. Като скулптура. Лицето му сякаш не се състоеше от кожа и кости, а беше посмъртна маска.
— Каталина не беше добре. Вдигаше много висока температура. Точно тогава е изпратила писмото.
— Кой я лекува?
— Моля? — каза Върджил.
— Сигурно някой я лекува. Флорънс братовчедка ли ви е?
— Да.
— Та братовчедка ви Флорънс ѝ дава лекарствата. Сигурно има и лекар.
Върджин стана от креслото, грабна ръжена и разръчка горящите цепеници в камината. Във въздуха политна искра, която падна на една от плочите, захабена от времето и пукната по средата.
— Има лекар. Казва се Артър Къминс. От години е наш семеен лекар. Вярваме му напълно.
— Той на какво мнение е, дали поведението ѝ не е малко необичайно дори ако отчетем туберкулозата?
Върджил се подсмихна.
— Необичайно. Имате ли медицински познания?
— Не. Но баща ми не ме праща тук, защото смята, че всичко е наред.
— Не, в писмата си баща ви настоява за психиатри при първа възможност. Все за това пише — подметна презрително Върджил.
Ноеми се подразни, че говори за баща ѝ така, сякаш той е ужасен и несправедлив.
— Ще поговоря с лекаря на Каталина — заяви тя вероятно по-рязко, отколкото беше редно, защото Върджил веднага върна с рязко бързо движение на ръката ръжена на поставката.
— Много напористи сме, а?
— Не точно напористи. По-скоро притеснени — отговори Ноеми и се постара да се усмихне, за да покаже на Върджил, че въпросът не е чак толкова съществен и може да се реши лесно, и това явно проработи, защото той кимна.
— Артър наминава веднъж седмично. В четвъртък ще дойде да прегледа Каталина и баща ми.
— И баща ви ли е болен?
— Баща ми е стар. Страда от болежките, с които времето обременява всички. Ако изчакате дотогава, ще имате възможност да поговорите с Артър.
— Засега нямам намерение да си тръгвам.
— А колко очаквате да останете у нас?
— Не много, надявам се. Но достатъчно, за да видя дали Каталина няма нужда от мен. Ако ви идвам в повече, със сигурност бих могла да намеря къде да отседна в града.
— Градът е съвсем малък. Няма хотел, няма дори странноприемница. Не, можете да останете тук. Не се опитвам да ви отпратя. Но май предпочитам да бяхте дошли по друг повод.
Ноеми не мислеше, че там има хотел, макар че щеше да се зарадва, ако намереше. Къщата беше мрачна, както и всичките ѝ обитатели. На такова място човек се разболяваше лесно.
Тя отпи от виното. Пак беше тъмно като виното в трапезарията, сладко и силно.
— Доволна ли сте от стаята? — попита Върджил по-меко, малко по-сърдечно.
Може би Ноеми не му беше враг.
— Хубава е. Странно е, че няма електричество, но не мисля, че някой е умирал само защото не разполага с електрически крушки.
— Според Каталина в светлината на свещите има нещо романтично.
Ноеми не се учудваше. Именно такива неща въодушевяваха братовчедка ѝ: стара къща, кацнала на хълм, лунна светлина и мъгла като в офорт в готически роман. Като в „Брулени хълмове“ и „Джейн Еър“, книги, каквито Каталина харесваше. Мочурища и паяжини. А също замъци и зли мащехи, които карат принцесите да ядат отровни ябълки, страховити феи, които проклинат млади момичета, и вещици, които превръщат принцовете в диви зверове. Ноеми предпочиташе да обикаля в края на седмицата от парти на парти и да шофира кабриолети.