— Само това оставаше да ви отмъквам дрехите.
— Имам и други пуловери — заяви той.
— Благодаря.
Франсис ѝ се усмихна. В помещението влезе Флорънс, отново беше облечена в тъмносиня рокля и лицето ѝ беше сурово — жената погледна Франсис, после и Ноеми, сякаш са малки деца и тя се опитва да разбере дали са излапали бонбоните от забранената кутия.
— Елате да обядваме — подкани Флорънс.
Този път на масата бяха само тримата, не се появиха нито старецът, нито Върджил. Приключиха набързо с обяда и след като чиниите бяха вдигнати, Ноеми се прибра в стаята си. Донесоха ѝ вечерята на поднос, от което тя разбра, че предния ден са вечеряли в трапезарията по изключение, като за първа вечер, което вероятно важеше и за днешния обяд. Заедно с подноса ѝ донесоха газена лампа, която тя остави на нощното шкафче. Опита се да почете „Магьосници, пророци и вещери занде16“, която си беше донесла, но непрекъснато се разсейваше. Тук наистина се чуваше всеки шум — помисли си Наоми, докато слушаше как скърца дюшемето.
На места по тапета в ъгъла на стаята имаше мухъл, който привлече погледа ѝ. Ноеми си спомни зелените тапети, които викторианците са обичали толкова много и които са съдържали арсен. Били са оцветени в така нареченото парижко зелено и зеленото на Шееле17. И някъде по книгите Ноеми май беше чела, че имало микроскопични гъбички, които, след като се съединели с багрилата в тапетите, образували съдържащ арсен газ, от който хората в стаята се поболявали.
Беше сигурна, че е чувала как тези изключително образовани викторианци са се избивали един друг с тези гъбички, които се съединявали и с лепилото и предизвиквали невидими химични реакции. Не помнеше как се казват гъбичките — дали латинското им име не беше brevicaule — но според нея не грешеше във фактите. Дядо ѝ е бил химик, баща ѝ произвеждаше бои и оцветители и тя знаеше, че ако искаш да получиш литопон, трябва да смесиш цинков сулфит с бариев сулфат, както и милиард други интересни неща.
Е, тапетите не бяха зелени. Нямаха нищо общо със зеления цвят, бяха мръснорозови, с цвета на повехнали рози, покрити с грозни жълти медальони. Медальони или кръгове, които, ако се взреш отблизо, приличаха на венци. Ноеми май предпочиташе да са зелени. Тези тапети тук бяха ужасно грозни и когато тя затвори очи, пред очите ѝ заподскачаха жълти кръгове: цветни петна на черен фон.
5
Онази сутрин Каталина седеше отново при прозореца. Изглеждаше отчуждена, както последния път, когато Ноеми я беше видяла. Приличаше на Офелия от рисунката в къщата им. На Офелия, понесена от течението и зърната през стена от тръстика. Ето как изглеждаше онази сутрин Каталина. Но на Ноеми ѝ беше приятно да види братовчедка си, да поседи с нея и да разкаже какво ново-старо в Мексико Сити. Описа ѝ надълго и нашироко изложбата, на която беше ходила преди три седмици, понеже знаеше, че Каталина се интересува от такива неща, а после изимитира двама-трима техни познати толкова правдоподобно, че по устните на Каталина заигра усмивка и тя се засмя.
— Много си добра, когато имитираш някого. Я ми кажи, още ли смяташ да запишеш актьорско майсторство? — попита Каталина.
— Не, мисля да запиша магистратура. Антропология. Интересно ли ти се струва?
— Вечно ти хрумва нещо ново, Ноеми. Все се захващаш с нещо, което не си правила досега.
Ноеми беше чувала често този рефрен. Семейството ѝ вероятно беше право да гледа с недоверие следването ѝ в университета, защото бе видяло как тя променя вече на два пъти насоката, в която е поела, Ноеми обаче беше наясно, че повече от всичко иска да постигне нещо изключително в живота. Още не знаеше какво, антропологията обаче даваше повече надежди от предишните ѝ занимания.
Но когато Каталина заговори, Ноеми нямаше нищо против да я изслуша, понеже думите ѝ никога не звучаха като упреците на майка ѝ и баща ѝ. Каталина беше човек на въздишките, на изречения, нежни като дантела. Беше мечтателка и затова вярваше в мечтите на Ноеми.
— А ти, ти какво смяташ да правиш? Не си мисли, че не съм забелязала, че почти не пишеш. Може би си представяш, че живееш сред ветровито тресавище, като в „Брулени хълмове“? — попита Ноеми.
Каталина беше чела книгата толкова много пъти, че страниците ѝ вече бяха опърпани.
— Не. Къщата. Къщата ми отнема почти цялото време — отвърна тя и се пресегна, за да докосне плюшените пердета.
— Смяташе да я ремонтираш ли? Няма да те обвиня, ако я събориш до основи и я построиш наново. Доста призрачна е, нали? И студена.
17
Карл Вилхелм Шееле (1742-1786), шведски химик, открил много химични елементи и съединения, сред които кислорода, бария, хлора, винената и лимонената киселина, сероводорода и циановодорода. — Б.пр.