— И все пак. Ще ми се може би да попитам дали Каталина не се нуждае от специалист по други въпроси. От психиатър…
Върджил се разсмя толкова силно, че Ноеми подскочи леко на канапето, защото до този момент лицето му бе много сериозно, а смехът беше неприятен. Върджил сякаш я предизвикваше с него, без да я изпуска от поглед.
— Психиатър. И къде ще го намерите по тези места? Мислите, че може да изникне от дън земя ли? В града има държавна клиника с един-единствен лекар и нищо повече. Тук няма да намерите психиатър. Трябва да го доведете от Пачука, дори може би от Мексико Сити. Съмнявам се някой да дойде чак дотук.
— Ако не друго, лекарят в клиниката може да даде още едно мнение, да предложи друго становище за Каталина.
— Има си причина баща ми да си доведе от Англия лекар и тя не е, че здравеопазването по тези места е прекрасно. Градът е беден, хората тук са недодялани, първобитни. Това тук не е място, което гъмжи от лекари.
— Все пак настоявам да…
— Да, да, не се и съмнявам, че ще настоявате — заяви той и стана, изумително сините му очи още бяха вперени притеснително в нея. — Винаги получавате каквото искате, нали, госпожице Табоада? Баща ви изпълнява всичките ви желания. Мъжете също.
Върджил ѝ приличаше на един младеж, с когото беше танцувала миналото лято. Двамата се забавляваха, танцуваха бърз дансон18, после дойде време за баладите. По време на „Вълшебна вечер“ мъжът я притисна до себе си и се опита да я целуне. Тя извърна глава, а когато го погледна отново, видя по лицето му неподправена злобна насмешка.
Ноеми извърна очи отново към Върджил и той я изгледа със същия поглед: с горчив грозен присмех.
— В смисъл? — попита тя предизвикателно.
— Спомних си как Каталина ми е споменавала, че можете да бъдете много упорита, когато искате да наложите нещо на някого от ухажорите си. Няма да се разправям с вас. Потърсете и второ мнение, стига да успеете да намерите — отсече той ледено и излезе от стаята.
На нея ѝ стана приятно, че се е подразнил. Усещаше, че и Върджил е очаквал като лекаря да приеме безмълвно думите му.
През нощта сънува, че от стените е покълнало златно цвете, само че… май не беше точно цвете. Беше с мустачки, но не беше увивно растение и до цветето поникнаха стотици други дребни нещица.
„Гъби“, помисли си тя, след като накрая различи закръглените им очертания, сетне, привлечена от сиянието, отиде при стената и ги докосна. Златистите гъби сякаш станаха на дим, пръснаха се, извисиха се и паднаха като прах на пода. Ръцете ѝ бяха покрити с тази прах.
Тя се опита да я махне — избърса дланите си с нощницата, но златният прашец не искаше да се маха и проникна и под ноктите ѝ. Завъртя се на вихрушка около нея, озари стаята и я окъпа в мека жълта светлина. Ноеми погледна нагоре и видя, че прахта проблясва като мънички звездици при тавана, а също долу, по килима.
Ноеми премести крак и стъпи върху прахта по килима, която отскочи нагоре и после пак се слегна.
Изведнъж Ноеми усети, че в стаята има някого. С ръка, допряна до нощницата, вдигна глава и видя, че някой е застанал при вратата. Беше жена в рокля от пожълтяла старинна дантела. На мястото на лицето ѝ имаше сияние, златисто като гъбите по стената. Сиянието се засили, сетне помръкна. Ноеми сякаш гледаше светулки в лятна нощ.
Стената до нея започна да пулсира, точно както златистата жена. Дъските по пода също пулсираха като сърце — като нещо живо и знаещо. Златните филизи, поникнали заедно с гъбите, покриха стената като мрежа и продължиха да растат. Тогава Ноеми забеляза, че роклята на жената всъщност не е от дантела, а е изплетена от същите филизи.
Жената вдигна ръка в ръкавица и посочи Ноеми, после отвори уста, но тъй като уста нямаше и лицето ѝ беше размазано петно, не се чуха думи.
Ноеми не я беше страх. До този момент. Но от опита на жената да каже нещо, вече се изплаши неописуемо. Страхът се плъзна надолу по гръбнака ѝ, стигна чак до стъпалата и я накара да отстъпи и да притисне длани към устните си.
Но тя нямаше устни и когато се опита да отстъпи още една крачка назад, усети, че краката ѝ са се срасли със земята. Златната жена се пресегна напред, пресегна се към нея и обхвана с длани лицето ѝ. Издаде звук, все едно шумолят сухи листа, все едно в езеро капе вода и в непрогледния мрак жужат насекоми, и Ноеми понечи да си запуши ушите с ръце, но вече нямаше и ръце.
18
Кубински танц, много разпространен и в Мексико, най-вече във Веракрус, Оахака и Мексико Сити. — Б.пр.