Баща ѝ се изправи, отиде на прозореца и след като кръстоса ръце, погледна навън. От кабинета се виждаха безценните бугенвилеи на майка ѝ, истински взрив от багри, сега забулен от мрак.
— Тя не е добре, това поне знам. Знам и че ако Каталина и Върджил се разведат, той ще остане без пукнат грош. Когато се ожениха, беше ясно като бял ден, че семейството е останало без средства. Но докато са женени, той има достъп до банковата ѝ сметка. За него е по-изгодно да държи Каталина вкъщи, въпреки че за нея е най-добре да се върне при нас в града.
— Нима смяташ, че е чак такъв сметкаджия? И ще предпочете парите пред здравето на жена си?
— Не го познавам, Ноеми. Никой от нас не го познава. Там е бедата. За нас той е чужд човек. Твърди, че за Каталина се грижат добре и че състоянието ѝ се подобрява, но аз не знам друго, освен че точно сега тя е прикована към леглото и че я държат на овесена каша.
— А Каталина не преиграва ли? — попита Ноеми, докато разглеждаше орхидеите по корсажа си, после въздъхна.
— Знам какво е да се грижиш за болен човек у дома. Родната ми майка получи инсулт и години наред беше прикована към леглото. Знам и че има семейства, които понякога не се справят.
— В такъв случай какво искаш да направя? — попита Ноеми и отпусна изискано ръце върху скута си.
— Да прецениш нещата. Да решиш дали наистина тя трябва да бъде преместена в града и да убедиш мъжа ѝ, че това е най-доброто за нея.
— И как ще го направя?
Баща ѝ се подсмихна. Двамата си приличаха много по тази усмивка и по будните тъмни очи.
— Вятърничава си. Непрекъснато си мениш мнението за всичко. Първо искаше да следваш история, после драматично изкуство, а сега антропология. Изреди всички възможни спортове и не се задържа на никой. Срещаш се с някое момче два пъти и след това дори не вдигаш телефона, когато те търси.
— Това няма нищо общо с въпроса ми.
— Ще стигна и до него. Вятърничава си, но и упорита, когато не трябва. Е, крайно време е да впрегнеш за нещо полезно тази упоритост и енергия. Дотук не си се задържала на нищо, ако не броим уроците по пиано.
— И по английски — възрази Ноеми, но не си даде труда да отрича останалото, защото наистина сменяше ухажорите като носни кърпи и често ѝ се случваше да си сменя тоалетите по четири пъти на ден.
„Но на двайсет и две години може и да нямаш твърдо мнение за всичко“, помисли тя. Ала нямаше смисъл да го казва на баща си. Беше поел семейната фирма на деветнайсет години. Според неговите представи Ноеми се движеше бавно наникъде. Баща ѝ я изгледа и тя въздъхна.
— Е, защо да не ѝ отида на гости след няколко седмици…
— В понеделник, Ноеми. Затова те извиках насред партито. Трябва да подготвим нещата и в понеделник сутринта да се качиш на първия влак за Триунфо.
— Ами рециталът! — възкликна тя.
Това едва ли беше повод за отлагане и двамата го знаеха. Още от седемгодишна Ноеми ходеше на уроци по пиано и два пъти в годината участваше в кратък рецитал. За разлика от времето, когато майка ѝ е била млада, вече не беше задължително момиче от висшето общество да свири на някакъв инструмент, ала в нейния кръг това хоби се ценеше много. Пък и Ноеми обичаше да свири на пиано.
— Рециталът, как ли не! По-скоро си си правила сметки да отидеш на него заедно с Уго Дуарте и не искаш той да заведе друго момиче и да се лишиш от възможността да си покажеш новата рокля. Лошо! Това тук е по-важно.
— За твое сведение дори не съм си купила нова рокля. Смятах да отида с полата, с която бях и на коктейла у Грета — каза Ноеми, което беше половината истина, защото тя наистина смяташе да отиде на рецитала заедно с Уго. — Виж какво, притеснява ме не само рециталът. След няколко дни започват лекциите, не мога просто така да се вдигна и да замина. Ще ме скъсат на изпитите — добави тя.
— Ами нека те скъсат. Ще повториш курса.
Ноеми понечи да се възмути от нехайния му отговор, но баща ѝ се обърна и я изгледа.
— Отдавна настояваш да се запишеш в Националния университет. Ако направиш каквото те моля, ще получиш разрешението ми.
Родителите ѝ ѝ бяха позволили да следва в Девическия университет на Мексико, но не искаха и да чуят тя да продължи да учи и след като се дипломира. Ноеми си мечтаеше да запише магистратура по антропология, и то в Националния университет. Според баща ѝ това било загуба на време, пък и не прилягало на млада жена като нея да се движи сред толкова много млади мъже, които само причаквали по коридорите момичетата и им пълнели главите с покварени мисли.