Майката на Ноеми също не бе особено възхитена от тези нейни модерни схващания. Момичетата трябвало да следват простичък цикъл и след като се включат в светския живот, да се задомят. Ако Ноеми се запишела да учи още, само щяла да забави този цикъл и да си остане какавида в пашкул. Поне пет-шест пъти бяха обсъждали ожесточено въпроса и накрая майка ѝ хитро си бе измила ръцете и бе заявила, че последната дума принадлежала на баща ѝ, а той не бързаше да се произнесе.
Ето защо тя се стъписа от думите му, които най-неочаквано ѝ бяха разкрили нови възможности.
— Наистина ли? — попита Ноеми предпазливо.
— Да. Това не е шега работа. Само това оставаше да попаднем във вестниците заради развод, но не мога и да допусна някой да се възползва от член на семейството. И говорим не за друг, а за Каталина — заяви вече по-меко баща ѝ. — Много ѝ се събра, ще ѝ се отрази добре да види приятелско лице. В крайна сметка може би има нужда единствено от това.
Каталина беше преживяла доста беди. Първо бе починал баща ѝ, после майка ѝ се беше омъжила за човек, заради когото Каталина плачеше често. След две години бе починала и майка ѝ и момичето дойде да живее в къщата на Ноеми: по онова време вторият ѝ баща се беше вдигнал и бе заминал някъде. Въпреки радушния прием у семейство Табоада смъртта на родителите ѝ я беше наранила дълбоко. По-късно трябваше да изживее и разтрогнат годеж, който породи доста конфликти и обиди.
Месеци наред я ухажваше един глуповат младеж, когото тя явно харесваше много. Но бащата на Ноеми не бе във възторг от него и го отпрати. След тази осуетена любов Каталина очевидно си беше взела поука, защото връзката ѝ с Върджил Дойл бе образец за потайност. Или може би по-хитър в случая е бил Върджил и е убедил Каталина да си мълчи, докато вече стане твърде късно да отменят сватбата.
— Вероятно мога да предупредя, че ще отсъствам няколко дни — каза Ноеми.
— Чудесно. Ще изпратим телеграма на Върджил, за да съобщим, че си потеглила към тях. На всяка цена трябва да подходим умно и да не разгласяваме случая, ето на какво държа. Той ѝ е съпруг и има право да взима решения, но ако действа безразсъдно, и ние няма да седим със скръстени ръце.
— Не е зле да го напишеш черно на бяло това за университета.
Баща ѝ отново седна зад писалището.
— Кога не съм си спазвал дадената дума! А сега махни цветята от косата си и се заеми с багажа. Знам, че ще умуваш цяла вечност, докато решиш какво да облечеш. Всъщност като кого си се предрешила? — попита той, явно недоволен от дълбокото деколте на роклята и голите ѝ рамене.
— Като пролетта — отвърна тя.
— Там е студено. Ако смяташ да се разхождаш в рокля като тази, не е зле да си вземеш и пуловер.
При обичайни обстоятелства Ноеми нямаше да му остане длъжна и щеше да отговори нещо остроумно, но сега си замълча както никога. След като се бе съгласила да замине, ѝ хрумна, че знае съвсем малко за мястото, където отива, и за хората, с които ще се срещне. Не беше тръгнала на круиз или на приятно пътешествие. Но тя побърза да си напомни, че баща ѝ е избрал нея да изпълни задачата и тя няма да го подведе. Вятърничава ли? Я стига! Ноеми ще покаже на баща си, че може да бъде и отдадена. След като се справеше — а тя не си представяше, че няма да се справи — баща ѝ вече щеше да я смята за по-зряла и заслужаваща уважение.
2
Когато Ноеми беше малка и Каталина ѝ четеше приказки, тя често споменаваше „гората“ като място, където Хензел и Гретел са белязали пътя си с трошици и Червената шапчица е срещнала Вълка. Понеже Ноеми беше расла в голям град, трябваше да мине доста време, докато тя проумее, че гората си е съвсем истинско място, което ще откриеш върху атласа. Семейството ѝ ходеше да почива във Веракрус, в къщата край морето на баба ѝ, където не се виждаха високи дървета. Дори след като Ноеми порасна, гората си остана за нея картинка, която е видяла като малка: очертана в черно, с ярки цветове по средата. Затова трябваше да мине известно време, докато проумее, че всъщност се е запътила към гора, защото Триунфо беше кацнал върху склона на стръмна планина, застлана с килим от пъстри цветя и покрита с гъсти борови и дъбови гори. Ноеми видя овце по поляните и кози, покатерили се на отвесни скали. Среброто бе донесло богатство на областта, а с лойта на тези животни бяха осветявали многобройните рудници. Беше много красиво.
Колкото по-високо се качваше влакът, колкото повече се приближаваше до Триунфо, толкова повече се променяше и пасторалният пейзаж и сега вече Ноеми не бе чак толкова възхитена от него. Земята беше прорязана от дълбоки клисури, през прозореца се виждаха извисили се назъбени хребети. Живописните ручейчета се бяха превърнали в мощни буйни реки — понесе ли те течението, свършено е с теб. В подножието на планината имаше засадени от селяните ниви с люцерна и овощни градини, а тук вече нямаше такива неща, имаше само кози, които се качваха и слизаха от скалите. Земята бе скътала богатствата си в мрачната си утроба, тук не растяха плодни дръвчета.