Удариха камък или бабуна на пътя. Ноеми ахна подразнена.
— Извинявайте — каза Франсис.
— Нямате никаква вина. Винаги ли е така? — попита тя. — Все едно караш в паница с мляко.
— А, това не е нищо — засмя се тихо той.
Е, поне не беше напрегнат.
После най-неочаквано те се озоваха на поляна и пред тях от мъглата сякаш изскочи къщата, за да ги посрещне с разтворени обятия. Беше много необичайна. Като стил определено беше викторианска със счупените плочи по покрива, с пищната украса и издадените напред мръсни прозорци. Ноеми не беше виждала никога на живо такава къща, съвсем различна от съвременния ѝ дом, от апартаментите на приятелите ѝ и колониалните къщи с фасади от червен порест камък.
Къщата беше надвиснала като огромен притихнал гаргойл. Сигурно щеше да изглежда страшна и да извиква в съзнанието образите на привидения и на места, населени с духове, ако не изглеждаше толкова уморена с липсващите пръчки по два-три от капаците по прозорците, с абаносовата веранда, която заскърца, докато те се качваха по стъпалата, и с входната врата със сребърно чукало във формата на пестник, който се поклащаше на халката.
„Като изоставена черупка на охлюв“, каза си тя и мисълта за охлювите отново я върна в детството, когато си беше играла в двора на къщата им и беше местила саксиите с цветя, за да види как буболечките бързат да се скрият отново. Или въпреки недоволството на майка си беше носила на мравките бучки захар. А също милото сиво коте, което спеше под бугенвилеята и се оставяше децата да го галят безкрайно. Ноеми не си представяше в тази къща тук да имат котка или канарчета, които чуруликат весело в клетките, а сутрин тя ги храни.
Франсис извади ключ и отключи тежката врата. Ноеми влезе в антрето, откъдето веднага видя огромното махагоново и дъбово стълбище с кръгъл прозорец със стъклопис на втората площадка. Прозорецът хвърляше върху избелелия зелен килим отблясъци в червено, синьо и жълто, двете издълбани от дърво нимфи — едната в долния край на стълбището, другата при прозореца, сякаш стояха на стража и пазеха безмълвно къщата. На стената при входа имаше овална картина или огледало, което изпъкваше на фона на тапетите като самотен отпечатък от пръст, останал на местопрестъплението. Над тях висеше огромен полилей с кристалчета, помътнели от времето.
По стълбището слизаше жена, която плъзгаше по парапета лявата си ръка. Не беше стара, макар че косата ѝ беше прошарена — осанката ѝ нямаше как да е на възрастен човек. Но строгата сива рокля и леденият поглед добавяха години, които не бяха вместени в плътта ѝ.
— Това, майко, е Ноеми Табоада — представи я Франсис и тръгна да качва куфарите.
Ноеми го последва с усмивка и протегна ръка към жената, която я погледна така, сякаш е риба отпреди една седмица. Вместо да се ръкува, жената се обърна и също тръгна да се качва.
— За мен е удоволствие да се запознаем — каза на Ноеми, както вървеше с гръб към нея. — Аз съм Флорънс, племенница на господин Дойл.
Ноеми понечи да подметне нещо язвително, но прехапа език и просто избърза и тръгна в крак с Флорънс.
— Благодаря.
— Аз управлявам Високото място, затова, ако се нуждаете от нещо, елате при мен. Ние тук си имаме обичаи и очакваме да спазвате правилата.
— А какви са тези правила? — попита Ноеми.
Минаха покрай прозореца със стъклописа, на който, както забеляза Ноеми, беше изобразено ярко стилизирано цвете. Синьото на цветчетата беше създадено с кобалтов оксид. Тя разбираше от тези неща. Бизнесът с бои, както го наричаше баща ѝ, ѝ беше дал какви ли не свързани с химията факти, на които тя най-често не обръщаше внимание, въпреки че те се бяха врязали в съзнанието ѝ като досадна песен.
— Най-важното правило е, че държим на уединението и не общуваме много-много — продължи Флорънс. — Чичо ми, господин Хауард Дойл, е на преклонна възраст и почти не излиза от стаята си. Не бива да го безпокоите. Второ, натоварена съм да се грижа за братовчедка ви. Тя трябва да почива много, затова не безпокойте и нея, ако не се налага. Ако сте сама, не се отдалечавайте много от къщата, можете лесно да се изгубите, а наоколо е пълно с дълбоки клисури.
— Нещо друго?