— Не ходим често в града. Ако имате някаква работа там, елате да ми съобщите и аз ще кажа на Чарлс да ви закара.
— Кой е Чарлс?
— Човек от персонала. Напоследък персоналът ни не е голям: трима души. Работят в семейството от дълги години.
Тръгнаха по застлан с килим коридор, украсен с овални и продълговати маслени портрети по стените. Лицата на отдавна починали представители на рода Дойл гледаха през времето Ноеми: жени с бонета и пищни рокли, мъже с цилиндри, ръкавици и кисели лица. Все хора, които много държат на семейните гербове. Бледи, със светла коса като Франсис и майка му. Лицата им сякаш се сливаха. И да ги погледнеше отблизо, Ноеми едва ли щеше да успее да ги различи едно от друго.
— Ето я и вашата стая — оповести Флорънс, след като застанаха пред врата с декоративна кристална кръгла дръжка. — Не е зле да ви предупредя, че в къщата не се пуши, в случай че сте пристрастена към този порок — отсече тя и огледа красивата дамска чантичка на Ноеми, сякаш виждаше от разстояние, че вътре има пакет цигари.
„Порок“, помисли Ноеми и си спомни монахините, направлявали образованието ѝ. Беше се научила да се бунтува, докато повтаря молитвите и прехвърля броеницата.
Влезе в стаята и огледа старинното легло с балдахин, сякаш излязло от готическа приказка: наистина имаше балдахин, зад който човек можеше да се скрие като в пашкул от света. Франсис остави куфарите при тесния прозорец — този тук беше безцветен, пищните стъклописи явно не достигаха и до спалните, — а Флорънс посочи дрешника, където имало още одеяла.
— Високо в планината сме. Тук става много студено — обясни тя. — Дано си носите пуловер.
— Имам голям шал.
Жената отвори скрина при долния край на леглото и извади няколко свещи и един от най-грозните свещници, които Ноеми беше виждала някога — сребърен, с херувим, който държи основата. После затвори скрина и остави отгоре каквото беше намерила вътре.
— През 1909 година прокараха електричество. Точно преди революцията. Но през четирите десетилетия оттогава почти няма подобрения. Разполагаме с генератор и той произвежда ток, който стига за хладилника и за няколко електрически крушки. Но не и за осветлението в цялата къща. Затова разчитаме на свещи и на газеници.
— Дори не знам да си служа с газеник — подсмихна се Ноеми. — Никога досега не съм нощувала сред природата.
— И най-несхватливият ще разбере принципа, съвсем елементарен е — възрази Флорънс и без да дава възможност на Ноеми да отговори, продължи: — Бойлерът понякога ни подвежда, пък и не е хубаво младите да се къпят с гореща вода, и хладката върши работа. В тази стая няма камина, но камината долу е голяма. Забравих ли нещо, Франсис? Не, чудесно.
Жената погледна сина си, но и на него не му даде възможност да каже нещо. Ноеми се усъмни дали изобщо някой можеше да изрече и дума в нейно присъствие.
— Бих искала да поговоря с Каталина — каза тя.
Флорънс бе решила, че са приключили с разговора, и вече държеше дръжката на вратата.
— Днес ли? — попита жената.
— Да.
— Почти е време да си вземе лекарствата. След това вече няма да стои будна.
— Искам да прекарам с нея само няколко минути.
— Майко, тя идва от много далеч — намеси се Франсис.
Думите явно завариха Флорънс неподготвена. Тя погледна с вдигната вежда младежа и плесна с ръце.
— Е, в града сигурно възприемате времето различно, вечно бързате насам-натам — заяви тя. — Щом толкова държите да видите Каталина още сега, елате с мен. Франсис, защо не идеш да провериш дали чичо Хауард ще вечеря днес с нас? Не искам изненади.
Флорънс поведе Ноеми по поредния дълъг коридор, който ги изведе при втора стая с легло с балдахин, с богато украсена тоалетка с тройно огледало и с дрешник, толкова огромен, че преспокойно можеше да побере малка войска. Тапетите тук бяха воднистосини, на цветя. Бяха украсени с малки пейзажи на крайбрежието с надвиснали зъбери и самотни плажове, но гледките не бяха оттук. По всяка вероятност това беше Англия, съхранена с маслени бои между сребърни рамки.
При прозореца беше оставен стол. На него седеше Каталина. Гледаше навън и не помръдна, когато жените влязоха. Светлокестенявата ѝ коса беше прибрана на нисък кок. Ноеми се беше приготвила да се натъкне на непозната, опустошена от болестта, но Каталина си изглеждаше почти, както и докато беше живяла в Мексико Сити. Може би в тази обстановка изглеждаше още по-замечтана, но промяната се свеждаше, общо взето, до това.
— След пет минути трябва да си вземе лекарствата — предупреди Флорънс, след като си погледна часовника.
— В такъв случай ще се възползвам от тези пет минути.