По-възрастната жена явно не остана доволна, но излезе. Ноеми отиде при братовчедка си. Тя не я погледна — седеше, без да се помръдва.
— Каталина! Аз съм, Ноеми.
Тя отпусна ръка върху рамото на братовчедка си и чак тогава Каталина я погледна. Усмихна се бавно.
— Дошла си, Ноеми.
Ноеми кимна, както стоеше пред нея.
— Да. Татко ме изпрати да видя как си. Как се чувстваш? Какво става с теб?
— Чувствам се ужасно. Вдигнах температура, Ноеми. Болна съм от туберкулоза, но сега съм по-добре.
— Изпрати ни писмо, помниш ли? В него казваш странни неща.
— Не помня какво точно съм написала — призна Каталина. — Бях вдигнала много висока температура.
Тя беше с пет години по-възрастна от Ноеми. Разликата във възрастта не беше голяма, но все пак достатъчна, затова, когато бяха по-малки, Каталина се бе нагърбила с ролята на майката и Ноеми още помнеше колко често следобед са правели заедно нещо, режели са от хартия рокли за куклите, ходели са на кино, тя е слушала как Каталина ѝ разказва приказки. Беше необичайно Ноеми да я вижда такава безжизнена и зависима от другите — навремето всички зависеха от нея. Това не хареса никак на Ноеми.
— Татко се притесни ужасно — обясни тя.
— Съжалявам много, скъпа. По-добре да не ви бях писала. В града сигурно си много заета. Приятели, занятия, а сега си тук само защото съм надраскала върху хартията някакви небивалици.
— Не се притеснявай. И без това исках да дойда при теб. Не сме се виждали от цяла вечност. Честно казано, си мислех, че самата ти ще дойдеш да ни погостуват.
— Да — отвърна Каталина. — Да, и аз мислех така. Но е невъзможно да се измъкна от тази къща.
Каталина се замисли. Очите ѝ — светлокафяви езерца застояла вода — помръкнаха и тя отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но не изрече и дума. Вместо това си пое въздух, задържа го, извърна се и се закашля.
— Каталина!
— Време е за лекарствата — отсече Флорънс, след като влезе в стаята с шишенце и лъжица в ръка. — Хайде.
Каталина изпи покорно една лъжица от лекарството, после Флорънс ѝ помогна да легне и я зави чак до брадичката.
— Да вървим — подкани Флорънс. — Тя се нуждае от почивка. Можете да поговорите утре.
Каталина кимна. Флорънс отведе Ноеми обратно в стаята ѝ, като ѝ посочи кое къде се намира: кухнята е натам, библиотеката насам, каза ѝ и че в седем ще минат да я вземат за вечеря. Ноеми си разопакова багажа, прибра дрехите в гардероба и отиде да се поосвежи в банята. Там имаше старовремска вана, шкафче и следи от мухъл по тавана. Много от плочките около ваната бяха пукнати, но на трикраката табуретка бяха оставени току-що изпрани кърпи, окачената на кукичката хавлия също изглеждаше чиста.
Ноеми щракна електрическия ключ върху стената, но лампата в банята не работеше. В самата стая Ноеми не откри нито една лампа с електрическа крушка, макар че имаше контакт. Флорънс явно не се беше шегувала за свещите и газениците.
Ноеми отвори дамската си чанта и порови вътре, за да намери цигарите. Направи си пепелник от мъничката чашка, украсена с полуголи купидони, върху нощното шкафче. Всмукна два-три пъти от дима и отиде на прозореца, да не би Флорънс да ѝ направи забележка за миризмата. Но прозорецът не се отваряше.
Ноеми застана на него и се загледа в мъглата навън.
3
Флорънс дойде да я вземе точно в седем, носеше газена лампа, с която да осветява пътя. Слязоха в трапезария с увиснал над нея чудовищен полилей, който много приличаше на полилея във входното антре и който си остана незапален. Имаше маса, която преспокойно можеше да побере дванайсетина души, със съответната бяла жакардова покривка. По нея бяха наслагани свещници. Покрай дългите и тънки бели свещи Ноеми изпита чувството, че е в църква.
При стените имаше бюфети, пълни с дантела, порцелан и най-вече със сребърни прибори. С чаши и чинии с гордите инициали на собствениците — тържествуващото стилизирано Д от Дойл, — с подноси и празни вази, които навремето сигурно са проблясвали в сиянието на свещите, а сега изглеждаха посърнали и помръкнали.
Флорънс посочи стол и Ноеми седна. Франсис вече седеше от другата страна на масата и Флорънс се настани до него. Влезе беловласа прислужница, която сложи пред тях купички с рядка супа. Флорънс и Франсис започнаха да се хранят.
— Другите няма ли да дойдат? — попита Ноеми.
— Братовчедка ви спи. Чичо Хауард и братовчедът Върджил вероятно ще слязат, но по-късно — отговори Флорънс.
Ноеми сложи салфетката върху коленете си. Хапна от супата, но малко. Не беше свикнала да се храни в такъв час. Вечерите не бяха време да преяждаш: у тях хапваха само сладкиши с кафе с мляко. Ноеми се запита как ще се вмести в новото разписание. „А l’anglaise — както се изразяваше учителят ѝ по френски. — La panure a l’anglaise6“ — караше я той да повтаря. Дали в четири часа щяха да пият чай? Или беше в пет?