Купичките бяха отнесени в мълчание, пак в мълчание се появи основното ястие — пиле с гъст бял сос с гъби, който не изглеждаше никак вкусен. Виното, което ѝ сипаха, беше много тъмно и сладко. Не ѝ хареса.
Ноеми избута с вилицата гъбите отстрани на чинията и се опита да види какво има в бюфета отсреща, който тънеше в мрак.
— Нещата там са предимно от сребро, нали? — попита тя. — От вашия рудник ли е?
Франсис кимна.
— Да, навремето е добито там.
— Защо рудникът е затворил?
— Имаше стачки, а после… — подхвана Франсис, но майка му тутакси вдигна глава и изгледа Ноеми.
— Не разговаряме по време на вечеря.
— Не казвате дори „подай ми солта“, така ли? — попита весело Ноеми, докато въртеше вилицата.
— Виждам, че се смятате за много забавна. Не разговаряме по време на вечеря. Така е прието тук. Държим в къщата да е тихо.
— Стига, Флорънс, защо да не си поговорим малко. В чест на гостенката — възкликна мъж в тъмен костюм, след като влезе в помещението — подпираше се на Върджил.
„Стар“ не беше дума, подходяща, за да го опише. Той беше направо грохнал, лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, по черепа му вироглаво се бяха задържали няколко редки косъмчета. Той също беше много блед, като твар, която живее под земята. Може би като гол охлюв. На фона на тази бледност изпъкваха вените — нагънати морави и сини нишки.
Ноеми загледа как той тътрузи крака към челното място на масата и сяда. Върджил също седна на стола отдясно на баща си под ъгъл, така че наполовина да остане в здрача.
Прислужницата не донесе на стареца чиния, сложи пред него само чаша тъмно вино. Може би той вече се беше нахранил и беше слязъл само заради Ноеми.
— Аз, уважаеми господине, съм Ноеми Табоада. Радвам се да се запознаем — подхвана тя.
— Аз пък съм Хауард Дойл, бащата на Върджил. Макар че вече сте се досетили.
Старецът си беше сложил на врата старовремско шалче, прикрило го с гънките си, и като украса върху него кръгла сребърна игла и носеше на показалеца голям пръстен с кехлибар. Той се вторачи в нея. Беше като топен в белина, но очите му бяха стряскащо сини и ясни, не бяха изгубили от възрастта блясъка си, без катаракт. Горяха със студен пламък върху грохналото му лице и приковаваха вниманието на младата жена, сякаш ѝ правеха дисекция.
— Много по-тъмна сте от братовчедка си, госпожице Табоада — заяви Хауард, след като приключи с огледа.
— Моля? — попита тя, решила, че не е чула добре.
Той я посочи.
— И кожата, и косата. Много по-тъмни са, отколкото на Каталина. Предполагам, че отразяват не френското, а индианското ви потекло. Имате в жилите си индианска кръв, нали? Като повечето mestizos7 тук.
— Майката на Каталина беше французойка. Баща ми е от Веракрус8, а майка ми — от Оахака9. По линия на майка ми сме мазатеки10. Какво точно искате да кажете? — попита тя безизразно.
Старецът се усмихна. Със стиснати устни, без да се виждат зъбите му. Тя си ги представи пожълтели и нащърбени.
Върджил бе повикал с ръка прислужницата и тя сложи пред него чаша вино. Другите бяха продължили да се хранят в мълчание. Явно разговорът щеше да се води само между двама души.
— Само отбелязвам. А сега ми кажете, госпожице Табоада, и вие ли като господин Васконселос11 смятате, че е задължение, не, призвание на мексиканския народ да изкове нова раса, която да обхване всички други? „Космическа раса“? Бронзова раса? Въпреки проучването на Давънпорт и Стегерда12?
— Какво имате предвид, работата им в Ямайка ли?
— Браво на вас. Каталина беше права. Наистина се интересувате от антропология.
— Да — потвърди тя.
Нямаше желание да се разпростира отвъд тази едносрична дума.
— Какво мислите за смесването на нисшите и висшите видове? — продължи той с въпросите, без да обръща внимание на притеснението ѝ.
Ноеми усети, че всички в семейството са вперили погледи в нея. Присъствието ѝ беше нещо ново за тях, което излизаше извън пределите на установените порядки. Организъм, вкаран в стерилна среда. Те чакаха да чуят какво ще разкрие и да разнищят думите ѝ. Е, какво пък, нека видят, че умее да запазва спокойствие.
9
Щат в югоизточната част на Мексико, а също едноименният град, който служи за столица. — Б.пр.
11
Хосе Васконселос Калдерон (1882-1959), писател, философ и политик, една от най-влиятелните исторически личности, допринесли много за развитието на съвременно Мексико. Разработва философията за „космическата раса“, спомената тук. — Б.пр.
12
Чарлс Давънпорт (1866-1944), изтъкнат американски биолог, дал тласък на развитието на евгениката в САЩ. Заедно с асистента си Морис Стегерда (1900-1950) пише „Расови кръстоски в Ямайка“, където отстоява расистките позиции, че кръстоските между двете раси водят до културно и биологично израждане. — Б.пр.