— Какво могат да ви направят? Нали сте лекарят на града?
— Клиниката е държавна, държавата плаща превръзките, спирта за разтриване, марлята. Но Триунфо е малък, хората тук не са заможни. Повечето отглеждат кози. Навремето, когато рудникът е бил на испанците, са се издържали с лойта, която са произвеждали за миньорите. Сега вече не е така. Има църква и много мил свещеник, който събира подаяния за бедните.
— Готова съм да се обзаложа, че семейство Дойл пускат пари в кутията за подаяния и свещеникът ви е приятел — отбеляза Ноеми.
— Парите в кутията ги пуска Къминс. Дойл не се занимават с това. Но парите са техни, всеки го знае.
Според нея на семейство Дойл не им бяха останали много пари, рудникът беше затворен от близо три десетилетия. Но в банковата си сметка със сигурност имаха нещичко и малко от тези пари вероятно стигаха в такова отдалечено градче като Триунфо.
Ноеми се запита какво да прави оттук нататък. Помисли малко и реши да се възползва от уроците по актьорско майсторство, които според баща ѝ бяха само загуба на пари.
— Значи няма да ми помогнете. Страхувате се от тях! А аз съм сам-самичка, нямам нито един приятел по белия свят — каза тя, после стисна дамската чанта и се изправи бавно с устна, която трепереше мелодраматично.
Направеше ли го, всички мъже изпадаха в паника, уплашени, че ще се разплаче. Мъжете винаги се страхуват от сълзи и от това, че ще трябва да успокояват поредната истеричка.
Лекарят веднага вдигна ръце, все едно я моли, и побърза да заяви:
— Не съм казвал такова нещо.
— Е, и? — продължи да го притиска тя, уж обнадеждена, и го озари с най-подкупващата си усмивка, онази, до която прибягваше, когато искаше някой полицай да я пусне, без да я глобява за превишена скорост. — Докторе, ще ви бъда страшно признателна, ако ми помогнете.
— И да отида, не съм психолог.
Ноеми извади носната си кърпа и я стисна, за да му напомни, че всеки момент може да се разплаче, после си избърса очите. Въздъхна.
— Мога да замина за Мексико Сити, но не искам да оставям Каталина сама, особено ако не се налага. Може да греша. Ще ми спестите дългото пътуване натам и обратно, дори няма влакове всеки ден. Ще ми направите ли тази малка услуга? Ще дойдете ли?
Ноеми го погледна, той също я погледна донякъде скептично, но кимна.
— Ще намина в понеделник, някъде по обяд.
— Благодаря — каза Ноеми и след като се изправи бързо, се ръкува с него, после си спомни, че още не е изпълнила задачата, и поспря. — Между другото, познавате ли Марта Дювал?
— Всички специалисти в града ли обикаляте?
— Защо го казвате?
— Тя е местната знахарка.
— Знаете ли къде живее? Братовчедка ми поръча да взема от нея едно лекарство.
— Виж ти! Всъщност не се учудвам. Жените в града често ходят при Марта. Чаят от лопен и досега се използва често при лечението на туберкулозата.
— Помага ли?
— За кашлица е добър.
Доктор Камарильо седна на бюрото, нарисува в бележника си карта и ѝ я подаде. Ноеми реши да отиде пеш, защото лекарят ѝ обясни, че било наблизо, и се оказа, че я е посъветвал добре, понеже пътят за къщата на жената не ставаше за автомобили и лъкатушеше, улиците бяха прокарани без план и се превръщаха в истински лабиринт. Въпреки картата се наложи Ноеми да моли да я упътят.
Поговори с жена, която переше на входната врата — търкаше риза върху проядена дъска за пране. Жената остави калъпа домашен сапун и ѝ обясни, че трябва да се изкачи още малко. Колкото повече човек се отдалечаваше от централния площад и църквата, толкова по-очевидно ставаше колко запуснат е градът. Тук вече жилищата представляваха неизмазани тухлени бараки, всичко изглеждаше сиво и прашно, с изпосталели на вид кози и кокошки, затворени зад паянтови огради. Някои къщи бяха изоставени, по тях не бяха останали врати и прозорци. Ноеми предположи, че съседите са плячкосали дървото, стъклото и другите материали, до които са се добрали. Докато бяха минавали с Франсис през града, той явно бе избрал най-живописния път и въпреки това Ноеми остана с впечатлението, че всичко наоколо е подвластно на разрухата.
Къщата на знахарката беше много малка и се открояваше, защото беше белосана и по-поддържана. Пред вратата на трикрако столче седеше старица с дълга плитка и синя престилка. Беше сложила до себе си две паници и чистеше фъстъци. В едната хвърляше шушулките, а в другата — фъстъците. Старицата не вдигна очи, когато Ноеми се приближи. Тананикаше си.
— Извинявайте — подхвана Ноеми. — Търся Марта Дювал.