Този сън бе много по-тревожен.
Тя пусна кутията цигари. И двамата погледнаха надолу към пода, към мястото между стола и леглото, където беше паднала.
— Ами ако къщата изобщо не е изчезнала? Ако е вътре в мен? — попита сподавено Франсис.
— Не знам — каза Ноеми.
Бяха направили всичко по силите си. Бяха изпепелили всички гъби, бяха унищожили мрака, бяха изпили тинктурата на Марта. Би трябвало къщата наистина да е изчезнала. „Да, в кръвта.“
Франсис поклати глава и въздъхна тежко.
— Ако е вътре в мен, трябва да му сложа край и не е хубаво ти да си наблизо, това не е…
— Не, само сън е.
— Ноеми…
— Не ме слушаш.
— Не! Само сън е. Сънищата не могат да ти навредят.
— Защо тогава не отиваш да си легнеш?
— Защото не искам и това няма нищо общо. Кошмарите не значат нищо.
Франсис понечи да възрази, а Ноеми се приближи, седна на леглото и накрая се пъхна под завивките, след което го прегърна и му каза да мълчи. Усети как ръката му се плъзга плахо по косата ѝ, чу как сърцето му прескача и сетне си връща обичайния ритъм.
Погледна го. Очите му блестяха от неизплаканите сълзи.
— Не искам да съм като него — пророни Франсис. — Може би ще умра скоро. И ти ще ме кремираш.
— Няма да умреш.
— Няма как да ми обещаеш такова нещо.
— Ще останем заедно — отсече Ноеми. — Ще останем заедно и ти няма да си сам. Поне това мога да ти обещая.
Прошепна му, че градът е прекрасен и ярък, че има квартали с извисили се нови сгради, места, където са се ширнали полета и няма никакви тайни. Че има и други градове, където слънцето напича земята и страните му ще поруменеят. Че могат да живеят край морето, в сграда с големи прозорци без пердета.
— Седнала си да ми разказваш приказки — промърмори Франсис, но я прегърна.
Не Ноеми, а Каталина разказваше приказки. За врани жребци с окичени със скъпоценности ездачи, за принцеси в кули, за вестоносци, пратени от Хубилай хан. Но Франсис имаше нужда от приказка, Ноеми пък имаше нужда да му разказва, докато накрая на него му е все едно дали тя лъже, или говори истината.
Той я притисна в обятията си и зарови лице в свивката на лакътя ѝ.
Накрая Ноеми заспа и не сънува нищо, когато се събуди, още не се беше развиделило, а Франсис се извърна с лице към нея и я погледна със сините си очи. Ноеми се запита дали няма някой ден да се взре внимателно в тях и да различи златистата пелена. Или ще улови собственото си отражение, което я гледа с очи от разтопено злато. Дали светът наистина не беше прокълнат кръг, змия, захапала опашката си, така че няма край, има само вечно унищожение и безкрайно себепоглъщане.
— Помислих си, че съм те сънувал — пророни още сънено Франсис.
— Истинска съм — увери го през шепот Ноеми.
Двамата замълчаха. Ноеми се наведе бавно и го целуна по устата, та Франсис да разбере, че тя наистина е там, а той въздъхна, преплете пръсти с нейните и затвори очи.
Ноеми си помисли, че бъдещето не може да бъде предсказано, че няма как да се досетиш каква ще е формата на нещата. Беше нелепо да мисли друго. Но онази сутрин те бяха млади и можеха да живеят с надежда. С надеждата, че светът може да бъде променен, да стане по-добър и прекрасен. Затова Ноеми го целуна още веднъж — за късмет. Когато Франсис я погледна, върху лицето му се беше изписала такава невероятна радост, че тя го целуна трети път — с любов.
В знак на признателност
Благодарна съм на агента ми Еди Шнайдър, на редакторката Триша Нарвани и на екипа на „Дел Рей“. Признателна съм и на майка ми, че когато бях малка, ми разрешаваше да гледам страшни филми и да чета страшни книги. И както винаги, благодаря на съпруга ми, че чете всяка дума, която напиша.
Обработка
Сканиране: Sunshine, 2023 г.
Разпознаване, корекция и форматиране: shadow, 2023 г.