Имаше опит в общуването с досадници. Не се плашеше от тях. От посещенията си по коктейли и ресторанти се беше научила, че ако реагира по някакъв начин на грубите им подмятания, те само стават още по-напористи.
— Чела съм един научен труд на Гамио13, в който той изказва мисълта, че коренното население в страната ни е оцеляло след жесток естествен подбор и европейците само ще спечелят, ако се слеят с него — каза тя, после докосна вилицата и усети под върховете на пръстите си студения метал. — Това преобръща цялата представа за висше и нисше, нали? — попита Ноеми и въпросът ѝ прозвуча невинно, но и леко хапливо.
По-възрастният Дойл явно остана доволен от отговора ѝ, лицето му се оживи.
— Не ми обръщайте внимание, госпожице Табоада. Не исках да ви обидя. Вашият сънародник Васконселос… той говори за тайнствата на „естетическия вкус“, който ще допринесе за създаването на въпросната бронзова раса, и според мен сте добър пример за този вид.
— За кой вид?
Той се усмихна още веднъж, устните му се разтегнаха встрани и този път се видяха и зъбите му. Не бяха жълти, както си беше представяла тя, бяха порцеланово бели и цели. Венците обаче, които също се видяха, бяха отблъскващо морави.
— Пример за новата красота, госпожице Табоада. Господин Васконселос дава ясно да се разбере, че непривлекателните няма да имат потомство. Красотата привлича красота и ражда красота. Тя е средство за подбор. Както виждате, ви правя комплимент.
— Твърде странен комплимент — успя да промълви тя, след като преглътна погнусата си.
— Приемете го, госпожице Табоада. Не ги раздавам с лека ръка. А сега… уморих се. Ще се оттегля, но вие изобщо не се съмнявайте, разговорът ми вдъхна сили. Помогни ми, Франсис.
По-младият мъж отиде при стареца — същинска восъчна фигура, и те излязоха от стаята. Флорънс отпи от виното, както държеше внимателно чашата за столчето и я притискаше към устните си. Отново ги похлупи потискаща тишина. Ноеми си помисли, че стига да внимава, ще чуе как бият сърцата на всички.
Как ли изобщо Каталина живееше на такова място? Беше толкова мила, открай време се държеше закрилнически и наглеждаше с усмивка по-малките. Наистина ли я караха да седи на тази маса в пълно мълчание, на плътно спуснати пердета и на мъждивата светлина на свещите? Дали онзи старец се опитваше да подхване с нея такива неприятни разговори? Дали я разплакваха? На масата в трапезарията у тях в Мексико Сити баща ѝ обичаше да им задава гатанки и да дава награда на детето, отговорило първо.
Прислужницата се върна да вдигне чиниите. Досега Върджил не бе обръщал внимание на Ноеми и най-после я погледна — очите им се срещнаха.
— Сигурно имаш въпроси към мен.
— Да — потвърди тя.
— Ела във всекидневната.
Той грабна от масата един от сребърните свещници и отиде по коридора в просторно помещение със също толкова огромна камина, над която имаше черна орехова лавица с резбовани цветя по нея. Над камината беше окачен натюрморт с плодове, рози и нежни увивни растения. Допълнителна светлина идваше и от газените лампи на двете еднакви абаносови маси.
В единия край на помещението имаше две еднакви канапета, тапицирани с избелял зелен плюш, и до тях три кресла с покривчици върху облегалките. Белите вази, които сега събираха прах, издаваха, че навремето помещението се е използвало за посрещането на гости и за забавления.
Върджил отвори вратите на един бюфет със сребърни панти и мраморен плот. Извади гарафа със запушалка в странната форма на цвете и напълни две чаши, след което подаде едната на Ноеми. После се разположи на твърдото пищно кресло с тапицерия от златен брокат при камината. Ноеми също седна.
Стаята бе осветена добре и сега вече тя можеше да получи по-ясна представа за мъжа. Бяха се запознали на сватбата, но всичко бе станало съвсем набързо, пък и оттогава беше минала цяла година. Ноеми дори беше забравила как изглежда той. Беше рус, със сини очи като баща си, с изваяно като от скулптор лице, белязано с властно изражение. Двуредото му графитеносиво сако от вълнен плат с рибена кост му стоеше безупречно, макар че мъжът не бе сметнал за необходимо да слага вратовръзка и горното копче на ризата му беше разкопчано, сякаш той се стремеше към показна небрежност, каквато нямаше как да притежава.
Ноеми не знаеше как да се обърне към него. Момчетата на нейната възраст се хващаха лесно на ласкателства. Но Върджил беше по-възрастен. Ноеми трябваше да се държи по-сериозно и да обуздае вроденото си кокетство, да не би той да я помисли за вятърничава. Върджил имаше вид на човек, който има властта да се разпорежда тук, но и Ноеми беше в правото си да иска: беше изпратена да изпълни задача.
13
Мануел Гамио (1883-1960), мексикански антрополог, социолог и археолог, който смята, че коренното население трябва да има свое самоуправление. — Б.пр.