Това вероятно бе една от най-поддържаните стаи в къщата — със сигурност една от най-използваните, ако се съди от това, че нямаше прах — но и тя изглеждаше леко занемарена, със завеси, избелели до отблъскващо зелено, и с доста от книгите, разядени от плесен.
В дъното на библиотеката имаше друга врата, която водеше към голям кабинет. Там на стената бяха закачени три глави на елени. В ъгъла имаше празен шкаф за пушки с вратички от шлифован кристал. Някой беше ходил на лов и после се беше отказал. На черното орехово писалище Ноеми намери още списания с изследвания по евгеника. В едно от тях имаше отбелязана страница. Ноеми зачете:
Не е правилно да се смята, че нечистокръвните метиси в Мексико наследяват най-лошото от предците си. И да носят дамгата на нисшата раса, това се дължи на липса на подобаващи обществени модели. По природа са импулсивни и трябва да бъдат сдържани от ранна възраст. Въпреки това метисите притежават много прекрасни вродени черти, а също яки тела…
Ноеми вече не се питаше дали Хауард Дойл не държи шублер, сега се питаше колко на брой шублера има. Дали не бяха в някой от високите шкафове отзад заедно с родословното дърво на семейството? До писалището имаше кошче за отпадъци и Ноеми пусна в него списанието, което бе прочела.
Тръгна да търси кухнята, предишния ден Флорънс ѝ беше обяснила къде се намира. Помещението беше слабо осветено, с тесни прозорци и с олющена боя по стените. На дългата пейка седяха двама души, сбръчкана жена и мъж, който, макар и видимо по-млад, също беше с прошарена коса. Със сигурност беше прехвърлил петдесетте, а жената вероятно наближаваше седемдесетте. Когато Ноеми влезе, двамата вдигнаха глави, но не я поздравиха.
— Добро утро — подхвана тя. — Вчера не ни запознаха както трябва. Аз се казвам Ноеми.
И двамата продължиха да я гледат безмълвно. Отвори се врата и в кухнята влезе още една жена, и тя с побеляла коса, носеше кофа. Ноеми разпозна прислужницата, която им беше поднесла вечерята, беше връстница на мъжа. Тя също не каза нищо на Ноеми, вместо това кимна, после кимнаха и мъжът и жената на пейката, сетне насочиха отново вниманието си към онова, което вършеха. Дали във Високото място всички се придържаха в поведението си към мълчанието?
— Аз…
— Работим — каза мъжът.
След това тримата прислужници сведоха погледи, изпитите им лица бяха безразлични за присъствието на ярката млада жена от висшето общество. Дали Върджил или Флорънс не им бяха съобщили, че Ноеми не е чак толкова важна и те могат да не си дават труда да са любезни с нея?
Тя прехапа устна и излезе от къщата през задната врата, която прислужницата беше отворила. Както и предишния ден, имаше мъгла и беше мразовито. Ноеми съжали, че не е облякла по-удобна дреха, рокля с джобове, където да държи цигарите и запалката. Загърна се с червения шал около раменете си.
— Вкусна ли беше закуската? — попита Франсис и Ноеми се извърна към него.
Той също беше излязъл през кухненската врата, беше облечен в топъл пуловер.
— Да, беше чудесна. Как ви минава денят?
— Добре.
— Какво е това там? — попита Ноеми и посочи обвитата в мъгла дървена постройка на хвърлей от тях.
— Бараката, където държим генератора и горивото. Зад нея е гаражът. Искате ли да го видите? И може би да отидете на гробището?
— Разбира се.
Гаражът изглеждаше така, сякаш вътре в него имаше катафалка и два врани коня, но там бяха вкарани два автомобила. С единия — луксозен и по-стар, Франсис я беше докарал тук, другият беше по-нов, но много по-скромен. Около гаража се виеше пътека и те тръгнаха по нея между дърветата и в мъглата, докато излязоха при двукрила порта от ковано желязо, украсена със същия мотив — змията, захапала опашката си — който Ноеми беше видяла в библиотеката.
Продължиха по сенчеста пътека, дърветата отстрани бяха толкова близо едно до друго, че през клоните почти не проникваше светлина. Ноеми си представи гробището във времена, когато е било по-подредено, със старателно поддържани храсти и цветни лехи, сега обаче то се беше превърнало в царство на бурените и на избуялата трева, на растителност, която още малко и щеше да погълне всичко. Надгробните камъни бяха обрасли с мъх, отстрани на гробовете бяха поникнали гъби. Самото въплъщение на покрусата. Дори дърветата изглеждаха посърнали, макар че Ноеми не можеше да каже защо. Дърветата си бяха дървета.
Тя си помисли, че английското гробище ѝ се струва толкова тъжно в своята цялост, а не с отделните си части. Да, тук цареше запустение, но растителността и надгробните камъни се превръщаха в ужасяваща отблъскваща гледка не само заради запустението, но и заради сенките, които дърветата хвърляха, заради бурените около гробовете, заради мразовития въздух.