Франсис кимна.
— Знам какво е. Върджил е наследникът на семейството, бляскавата надежда на рода Дойл.
— Завиждате ли му? — попита Ноеми.
Франсис беше много слаб, беше с лице като на гипсов светец, преследван от мисълта за очакващото го мъченичество. Под очите му се тъмнееха кръгове, които приличаха върху бледата кожа на синини, и Ноеми се запита дали не е болен от нещо. Докато Върджил Дойл беше като изсечен от мрамор: той излъчваше сила, а Франсис — слабост, и чертите на Върджил: веждите, скулите, чувствената уста, бяха по-дръзки, определено по-привлекателни.
Нямаше нищо осъдително в това Франсис също да мечтае за такава жизненост.
— Завиждам му не за лекотата, с която борави с думите, не за външността и общественото положение, а за това, че може да пътува. Аз съм стигал най-далеч до Триунфо. А той е ходил къде ли не. Не за дълго, винаги се връща бързо, но пак си е нещо. — В думите му нямаше горчивина, в тях се долавяше само нещо като умора и примирение. — Когато беше жив, баща ми ме водеше в града и аз не свалях очи от гарата — продължи Франсис. — Все се опитвах да се промъкна при разписанието.
Ноеми оправи шала с надеждата да намери в гънките му топлина, но на гробището беше много усойно и мразовито и тя бе готова да се закълне, че след като са навлезли в него, температурата е паднала с градус-два. Ноеми потрепери и това не убягна на Франсис.
— Бива ли да съм толкова глупав — укори се той и си свали пуловера. — Вземете го.
— Не се притеснявайте. Само това оставаше да премръзнете заради мен. Ако тръгнем, може би ще се постопля.
— Добре, тръгваме, но много ви моля, вземете го. Честна дума, няма да премръзна.
Тя облече пуловера и омота шала около главата си. Помисли си, че сега Франсис сигурно ще ускори крачката, но той не бързаше да се прибира. Явно беше свикнал с мъглата, с мразовитата сянка на дърветата.
— Вчера попитахте за сребърните предмети в къщата. Бяхте права, те са от нашия рудник — поясни Франсис.
— Той е затворен отдавна, нали?
Каталина беше споменала нещо такова за рудника и затова бащата на Ноеми смяташе, че Върджил не е мъж за нея. Струваше му се чужд човек, който вероятно се жени само заради парите. Ноеми подозираше, че баща ѝ е позволил на Каталина да се омъжи за него, защото се е чувствал виновен, задето е отпратил предишния кандидат за ръката ѝ. Каталина наистина го обичаше много.
— Станало е по време на Революцията. Тогава са се случили много неща и едно е довело до друго, затова добивът на сребро е бил прекратен. В годината, когато Върджил се е родил — 1915-а, е настъпил окончателният край. Рудникът е бил наводнен.
— В такъв случай излиза, че той е на трийсет и пет години — отбеляза Ноеми. — А вие сте много по-млад.
— С десет години — кимна Франсис. — Доста голяма разлика във възрастта, но докато порасна, нямах друг приятел.
— Не сте ли ходили на училище?
— Обучаваха ни във Високото място.
Ноеми се опита да си представи как къщата се оглася от детска гълчава и смях, как малчуганите играят на криеница, въртят пумпал или подмятат топка. Но не успя. Къщата не би допуснала подобно нещо. Къщата би настоявала да излизат от нея напълно пораснали.
— Мога ли да попитам нещо? — подхвана Ноеми, когато заобиколиха гаража и пред тях изникна Високото място — мъглата се беше разстъпила. — Защо държите на масата да се мълчи?
— Чичо Хауард е много възрастен, с разклатено здраве и много чувствителен за шумове. А в къщата се чува всичко.
— Чак в стаята му горе? Едва ли чува какво си говорят хората в трапезарията.
— Чува се — настоя Франсис със сериозно лице и очи, вперени в старата къща. — При всички положения това тук е неговият дом и именно той определя правилата.
— А вие не ги нарушавате никога.
Той я погледна леко озадачен, сякаш досега не му беше хрумвало, че е възможно и това. Ноеми беше сигурна, че никога не е прекалявал с пиенето, никога не се е заседавал до прекалено късно, никога не е изказвал мнение, което да не съвпада с мнението на семейството.
— Да, не ги нарушаваме — потвърди Франсис отново с примирение в гласа.
След като влязоха в кухнята, Ноеми свали пуловера и му го върна. Сега там имаше само една прислужница, по-младата, беше седнала при печката. Не ги погледна, беше погълната от онова, което вършеше, и не ги удостои дори с един-единствен поглед.
— Не, задръжте го — предложи както винаги любезно Франсис. — Топъл е.