— Нощес щях да умра от студ, не ми беше до влагата.
— Мракът и влагата. Винаги е влажно, тъмно и много студено.
Докато Каталина говореше, усмивката върху устните ѝ помръкна. Очите ѝ, които дотогава гледаха някъде в пространството, изведнъж се насочиха, остри като бръснач, към Ноеми. Каталина сграбчи ръката на Ноеми и след като се наведе напред, заговори тихо:
— Направи ми една услуга, само не казвай на никого. Обещай да не казваш. Обещаваш ли?
— Обещавам.
— В града има една жена. Казва се Марта Дювал. Направи ми едно лекарство, но то свърши. Отиди и вземи още. Разбра ли?
— Да, разбира се. Какво лекарство?
— Не е важно. Важното е да го донесеш. Ще го направиш ли? Много те моля, обещай да го направиш и да не казваш на никого.
— Да, щом искаш.
Каталина кимна. Беше стиснала ръцете на Ноеми толкова силно, че ноктите ѝ се бяха забили в меката плът по китките.
— Каталина, ще поговоря с…
— Шшшт. Могат да те чуят — предупреди Каталина и млъкна, очите ѝ блестяха като лъскави камъчета.
— Кой може да ме чуе? — попита провлечено Ноеми, докато братовчедка ѝ я гледаше втренчено, без да мига.
Каталина се приближи бавно още повече и прошепна на ухото ѝ:
— В стените е — каза.
— Какво е в стените? — попита Ноеми, но по инерция, не знаеше какъв въпрос да зададе, при положение че братовчедка ѝ я гледаше невиждащо, с лице като на сомнамбул.
— Стените разговарят с мен. Казват ми тайни. Не ги слушай, Ноеми, запуши си ушите с ръце. Те са призраци. Съвсем истински. Рано или късно ще ги видиш.
Най-неочаквано Каталина пусна братовчедка си и след като се изправи, стисна с дясна ръка пердето и погледна през прозореца. Тъкмо Ноеми да я помоли да ѝ обясни, когато при тях влезе Флорънс.
— Доктор Къминс вече е тук. Трябва да прегледа Каталина и по-късно ще се срещне с вас във всекидневната — каза жената.
— Нямам нищо против да остана — отвърна Ноеми.
— Но той има — отсече Флорънс така, сякаш това не подлежеше на обсъждане.
Ноеми можеше да настоява, тя обаче предпочете да излезе, вместо да спори. Знаеше кога да отстъпи и беше наясно, че и да настоява, накрая ще получи враждебен отказ. Ако продължаваше да се инати, нищо чудно дори да я пратеха да си стяга багажа. Беше гостенка, но тя знаеше, че не са я посрещнали с разтворени обятия.
Днес всекидневната — след като Ноеми дръпна пердетата — изглеждаше много по-негостоприемна, отколкото вечерно време. Като начало там беше студено, огънят в камината, който я беше топлил, се бе превърнал в пепел и от дневната светлина, проникваща през прозорците, всяко несъвършенство изпъкваше още повече. Избелелите канапета с плюшена тапицерия бяха в противен зелен цвят — като жлъчка — фаянсовите плочки, с които бе украсена камината, бяха целите на пукнатини. Малката маслена картина на гъба, показана под различен ъгъл, беше нападната — по ирония на съдбата — от плесен: цветовете ѝ бяха покрити с черни точици, които съсипваха изображението. Братовчедка ѝ беше права за влагата.
Ноеми си разтърка китките, погледна кожата там, където Каталина беше забила нокти, и зачака лекарят да слезе долу. Той се позабави и когато влезе във всекидневната, не беше сам. Придружаваше го Върджил. Ноеми седна на едното канапе, лекарят се настани на другото и остави отстрани до себе си черната кожена чанта. Върджил остана прав.
— Аз съм доктор Артър Къминс — представи се мъжът. — Вие сигурно сте госпожица Ноеми Табоада.
Лекарят беше облечен в дрехи, които, макар и с хубава кройка, бяха излезли от мода преди десетина-двайсет години. Всеки, който идваше във Високото място, сякаш бе заседнал във времето, но в такъв малък град едва ли се налагаше човек да обновява гардероба си. Затова пък Върджил бе облечен по последната мода. Вероятно при последното си посещение в Мексико Сити си беше купил нови дрехи или може би се смяташе за изключителен и достоен за по-скъпо облекло. Нищо чудно да си позволяваше известно разточителство именно с парите на жена си.
— Да. Благодаря, че отделихте време да поговорите с мен — отвърна Ноеми.
— За мен е удоволствие. И така, Върджил каза, че искате да ми зададете няколко въпроса.
— Да. Доколкото разбрах, братовчедка ми е болна от туберкулоза.
Още преди да е продължила, лекарят закима и подхвана:
— Да. Няма нищо притеснително. Предписан ѝ е стрептомицин, който да ѝ помогне да се излекува, но и другите „лекове“ са от полза. Многото сън, многото почивка и добрата храна — ето кое е истинското решение за тази болест. — Лекарят си свали очилата, извади носна кърпа и се зае да чисти стъклата. — Всичко се свежда до торба лед на главата и разтриване със спирт. Ще ѝ мине. Скоро тя ще пращи от здраве. А сега ще извинявате, но…