Баща ѝ ѝ беше махнал с ръка да влиза — високите ѝ токчета тракаха толкова силно, че оповестяваха отдалеч появата ѝ и не се налагаше тя да поздравява — но не я беше погледнал, беше погълнат от документа, който четеше.
— Направо не мога да повярвам, че си тръгнал да звъниш по телефона у Тюнонови и да ме търсиш там — подхвана тя и придърпа белите си ръкавици — Знам, че не си особено щастлив, задето Уго…
— Не е заради Уго — прекъсна я баща ѝ.
Ноеми се смръщи. Смъкна с дясната ръка една от ръкавиците.
— А защо тогава?
Беше поискала разрешение да отиде на партито, но не бе уточнила, че ще бъде с Уго Дуарте, а знаеше какво е отношението на баща ѝ към него. Той се притесняваше да не би Уго да ѝ предложи да се оженят и Ноеми да приеме. Тя нямаше никакво намерение да се омъжва за Уго и го беше заявила на родителите си, но баща ѝ не ѝ повярва.
Като всяка истинска представителка на висшата класа, Ноеми пазаруваше в „Паласио де Иеро“2, носеше червило само на „Елизабет Ардън“, притежаваше две-три наистина хубави кожени палта, благодарение на монахините в „Монсерат“ — частно училище, разбира се — говореше английски със завидна лекота и от нея се очакваше да посвещава времето на две неща: да се забавлява и да си търси съпруг. Затова според баща ѝ всички увеселения трябваше да включват и намирането на съпруг. И в това нямаше нищо лошо, само че баща ѝ не харесваше Уго, който беше младши архитект, а от Ноеми се очакваше да се цели по-нависоко.
— Не е заради това, макар че ще го обсъдим по-късно — отвърна той, с което съвсем обърка Ноеми.
Тя тъкмо танцуваше бавен танц, когато един от прислужниците я потупа по рамото и попита дали ще ѝ е удобно да разговаря по телефона в ателието с господин Табоада, и с това ѝ провали цялата вечер. Ноеми предположи, че баща ѝ е разбрал за Уго и е решил да я изтръгне от обятията му, а после да ѝ тегли едно конско. Щом не смяташе да го прави, за какво изобщо беше цялата врява?
— Не се е случило нищо лошо, нали? — попита тя с друг тон.
Когато беше сърдита, говореше пискливо, като малко момиченце, а не с отработения глас, който през последните години бе усвоила до съвършенство.
— Не знам. Не споделяй с никого какво си чула от мен. Нито с майка ти, нито с брат ти и приятелите ти, разбра ли? — попита баща ѝ и не свали от нея очи, докато тя не кимна. Облегна се на стола, притисна длани пред лицето си и също кимна. — Преди няколко седмици получих писмо от братовчедка ти Каталина. В него тя твърдеше някакви небивалици за съпруга си. Писах на Върджил в опит да стигна до същината. Той ми отговори, че Каталина се държала странно и притеснително, но според него състоянието ѝ се подобрявало. Разменихме си няколко писма, аз настоях, в случай че Каталина наистина изглежда притеснително, да я доведат в Мексико Сити, за да я прегледа специалист. Според Върджил не се налагало.
Ноеми си свали и другата ръкавица и я сложи върху коленете си.
— Бяхме в безизходица. Мислех, че той няма да си помръдне и пръста, но днес получих телеграма. Ето я, можеш да я прочетеш.
Баща ѝ грабна листа хартия от писалището и ѝ го подаде. Беше покана да погостува на Каталина. Нямало влакове, които да ходят до града им всеки ден, но в понеделник тръгвал един и щели да пратят на гарата автомобил, който да я откара.
— Искам да отидеш, Ноеми. Върджил твърди, че Каталина питала за теб. Освен това според мен именно жена ще се справи най-добре с такъв въпрос. Нищо чудно да се окаже, че само преувеличават и че става въпрос за семейни неуредици. Не е като братовчедка ти да не е склонна да преиграва. Търси си внимание.
— Защо изобщо трябва да се занимаваме с това, ако наистина Каталина преиграва и има семейни неуредици? — попита тя, макар и да смяташе, че не е честно баща ѝ да твърди, че Каталина преигравала.
Братовчедка ѝ беше осиротяла съвсем малка. Беше съвсем естествено след това да страда.
— Писмото на Каталина е доста странно. Тя твърди, че мъжът ѝ се опитвал да я отрови, че получавала видения. Не че разбирам от тези неща, не съм лекар, но това ми беше достатъчно, за да поразпитам за добър психиатър в града.
— Пазиш ли писмото?
— Да, ето го.
На Ноеми ѝ беше трудно да разчете думите, още повече да схване смисъла на изреченията. Почеркът беше разкривен, почти нечетлив.
… Той се опитва да ме отрови. Цялата къща се разпада, вони на разложение, пълна е със зло и с жестокост. Опитах как ли не да не изгубя разсъдъка си, да се предпазя от мерзостта, ала все не успявам и виждам, че ми се губят часове и мисли. Много ви моля. Много ви моля. Те са безпощадни и зли, не ме пускат оттук. Залоствам вратата, но те пак проникват, нашепват нощем и аз се страхувам от тези ненамерили покой мъртъвци, от тези призраци, от тези безплътни твари. Змията, захапала опашката си, осквернената земя под нозете ни, измамните лица и измамните езици, паяжината, по която паякът върви и тя трепери. Аз съм Каталина. Каталина Табоада. КАТАЛИНА. Ката, Ката, ела да поиграем. Мъчно ми е за Ноеми. Моля се да те видя отново. На всяка цена ела при мен, Ноеми. Трябва да ме спасиш. Колкото и да ми се иска, не мога да се спася сама, привързана съм, сякаш съм окована, вериги в мислите и по кожата ми, и онова нещо е там. В стените. Вкопчило се е в мен и не ме пуска, затова съм принудена да те помоля да ме освободиш, да ме изтръгнеш от хватката им, да ги спреш още сега. За Бога…