Лекарят пъхна очилата в горния джоб на сакото си, явно нямаше намерение да продължава разговора, но сега беше ред на Ноеми да го прекъсне.
— Не, засега няма да ви извинявам. Каталина се държи много странно. Помня, че когато бях съвсем малка, леля Брихида също се разболя от туберкулоза, но изобщо не се държеше като Каталина.
— При всеки пациент е различно.
— Написала е на баща ми писмо, което изобщо не е в неин стил, не прилича на себе си — продължи Ноеми, като се постара да изрази с думи впечатлението си. — Променила се е.
— Туберкулозата не променя болния, а само засилва чертите, присъщи на пациента.
— В такъв случай на Каталина наистина ѝ има нещо, защото никога не ѝ е била присъща такава вялост. Изглежда много странно.
Лекарят извади очилата и отново си ги сложи. Онова, което видя, явно не му хареса, понеже той се свъси.
— Не ме оставихте да довърша — промърмори мъжът доста троснато. Погледът му беше суров. Ноеми стисна устни. — Братовчедка ви е неспокойно момиче, твърде меланхолично, и болестта го е засилила.
— Каталина не е неспокойна.
— Отричате, че е склонна към депресии?
Ноеми си спомни какво е казал в Мексико Сити баща ѝ. Той беше споменал, че Каталина преиграва. Но едно е да преиграваш, съвсем друго — да си неспокоен и в Мексико Сити Каталина със сигурност не беше чувала гласове и не беше гледала толкова отнесено.
— Каква склонност към депресии? — попита тя.
— Когато майка ѝ е починала, се е затворила в себе си — намеси се и Върджил. — Имала е периоди, когато е изпадала в силна меланхолия, плачела е в стаята си и е говорела несвързано. Сега състоянието ѝ се е влошило.
Дотогава не бе участвал в разговора и бе избрал да се включи сега и не само да се включи, но и да говори предпазливо и делово, сякаш описва не жена си, а някаква непозната.
— Да, както казахте, майка ѝ е починала — потвърди Ноеми. — Но това се е случило преди много години, когато тя е била малка.
— Може би ще установите, че някои неща отново избиват на повърхността — отбеляза Върджил.
— Туберкулозата не е смъртна присъда, но пак може да изважда от равновесие пациента — обясни лекарят. — Изолацията, физическите симптоми. Братовчедка ви я втриса, нощем тя се изпотява, уверявам ви, гледката не е красива и кодеинът помага само до време. Няма как да очаквате да е весела и да прави сладкиши.
— Притеснена съм. Все пак ми е братовчедка.
— Но ако и вие изпаднете в тревожно състояние, това няма да подобри нещата, нали? — поклати глава лекарят. — Сега наистина трябва да тръгвам. Ще се видим другата седмица, Върджил.
— Докторе — подхвана пак Ноеми.
— Не, не, тръгвам — повтори мъжът като човек, усетил, че на кораба всеки момент ще избухне бунт.
Ръкува се с Ноеми, грабна чантата и излезе, като я остави на гротескното канапе, където тя започна да хапе устни и да се чуди какво да каже. Върджил седна на мястото, освободено от лекаря, и се облегна, владееше се напълно. Ако изобщо беше възможно във вените ти да тече лед, то това важеше за него. Лицето му беше без капчица кръв по него. Наистина ли е ухажвал Каталина? Наистина ли е ухажвал изобщо някоя жена? Ноеми не си представяше как Върджил изразява обич към когото и да било.
— Доктор Къминс е много способен лекар — отбеляза той с безразличен глас, глас, от който личеше, че изобщо не го вълнува какъв е Къминс, дали най-добрият или най-лошият лекар на земята. — Баща му беше семейният ни лекар и сега той следи за здравето ни. Уверявам ви, никога не сме установявали да подхожда през пръсти.
— Сигурна съм, че е добър лекар.
— Не звучите особено убедено.
Тя сви рамене в опит да не задълбава излишно — помисли си, че ако се усмихва и говори нехайно, Върджил ще подходи по-благосклонно към нея. В края на краищата той явно не отдаваше голямо значение на въпроса.
— Щом Каталина е болна, сигурно ще се почувства по-добре в някой санаториум край Мексико Сити, на място, където ще се грижат както трябва за нея.
— Нима не вярвате, че мога да се грижа за жена си?
— Не съм казвала такова нещо. Но тази къща тук е студена и мъглата навън не е от най-ободряващите гледки.
— С такава задача ли ви е изпратил баща ви? — попита Върджил. — Да дойдете тук и да отведете Каталина?
Ноеми поклати глава.
— Не.
— А аз оставам с такова впечатление — отсече Върджил, макар че не изглеждаше разстроен. Думите му си оставаха студени. — Давам си сметка, че домът ми не е от най-съвременните и модните. Навремето Високото място беше образец за подражание, не къща, а истинско бижу, в рудника се добиваше толкова много сребро, че можехме да си позволим гардероби, натъпкани с коприна и кадифе, и чаши, пълни с най-пивките вина. Вече не е така. Но не е като да не знаем как да се грижим за болни. Баща ми е стар, не е в отлично здраве, ние обаче му осигуряваме всичко необходимо. Не бих направил по-малко за жената, за която се ожених.