Ноеми остави колата при градския площад — предполагаше, че и пощата, и клиниката са някъде наблизо. Оказа се права и бързо бе възнаградена: пред нея изникна боядисана в бяло и зелено малка сграда, на която пишеше, че е лечебното заведение. Вътре имаше три зелени стола и множество плакати с обяснения за различните болести. Имаше и регистратура, но на нея нямаше никого, и затворена врата с табелка с името на лекаря, написано с големи букви: „Хулио Еусебио Камарильо“.
Ноеми седна и след няколко минути вратата се отвори и отвътре излезе жена, която водеше за ръка малко дете. После лекарят надникна и ѝ кимна.
— Добър ден — поздрави той. — С какво мога да ви помогна?
— Аз съм Ноеми Табоада — отвърна тя. — А вие доктор Камарильо ли сте?
Налагаше се да попита, защото мъжът изглеждаше доста млад. Беше много мургав, с разделена на среден път къса коса и мустачки, които не го състаряваха, но с които той изглеждаше смешен, като хлапе, което си играе на доктор. Освен това не носеше бяла лекарска престилка, беше облечен в бежово-кафяв пуловер.
— Да. Влезте — покани я той.
В кабинета, върху стената зад бюрото Ноеми наистина видя диплом от Националния автономен университет на Мексико с неговото име, написано с изискан почерк. Имаше и шкаф с отворени врати, пълен с хапчета, памучета и шишенца. В ъгъла имаше голяма перуника в жълта саксия.
Лекарят седна зад бюрото, а Ноеми — на пластмасов стол, същия като в коридора.
— Май не се познаваме — поде доктор Камарильо.
— Не съм тукашна — потвърди Ноеми, после сложи дамската чанта върху коленете си и се наведе напред. — Дошла съм да видя братовчедка си. Болна е и си помислих, че може би няма да е зле да я прегледате. Има туберкулоза.
— Туберкулоза ли? В Триунфо? — попита доста учуден лекарят. — Изобщо не съм чувал.
— Не точно в Триунфо. Във Високото място.
— Къщата на Дойл — изрече той колебливо. — Роднина ли сте им?
— Не. Всъщност да. Върджил Дойл е женен за братовчедка ми Каталина. Надявах се да дойдете да я прегледате.
Младият лекар се постъписа.
— Доктор Къминс не се ли грижи за нея? Той е семейният им лекар.
— Бих искала да чуя още едно мнение — уточни Ноеми и обясни, че Каталина се държи странно и тя подозира, че се нуждае от психиатър.
Доктор Камарильо я изслуша търпеливо. После започна да върти между пръстите си един молив.
— Лошото е, че ако дойда, не съм сигурен дали ще бъда посрещнат добре във Високото място. Семейство Дойл винаги са имали свой лекар. Не общуват с местните хора — допълни той. — Докато рудникът работеше и те наемаха мексиканци, ги караха да живеят в лагер в планината. Артър Къминс старши се грижеше и за тях, когато рудникът беше отворен, избухнаха няколко епидемии. Много от миньорите починаха, Къминс не можеше да вдигне глава от работа, но никога не е молил някого от местните да му помогне. Според мен нямат високо мнение за тукашните лекари.
— Каква епидемия?
Той почука три пъти с гумичката на молива по бюрото.
— Не се разбра. Висока температура, странно поведение. Хората говореха несвързано, бълнуваха, получаваха гърчове, нападаха се един друг. Поболяваха се, измираха, после нещата се оправяха и след няколко години тайнствената болест се завръщаше.
— Видях английското гробище — сподели Ноеми. — Там има много гробове.
— Там са само англичаните. Де да бяхте видели местното гробище. Разправят, че по време на последната епидемия, избухнала в началото на Революцията, Дойл дори не са си правили труда да връщат долу труповете, за да ги погребат. Хвърляли са ги в общи гробове.
— Не може да бъде!
— Знае ли човек?
Думите му съдържаха неприкрито отвращение. Лекарят не каза, че не вярва на такива мълви, но както личеше, нямаше причина да се съмнява.
— Щом знаете всичко това, значи сте от Триунфо.
— Да, местен съм — потвърди лекарят. — Семейството ми е снабдявало с разни неща хората в рудника на Дойл и когато той е затворил, се е преместило в Пачука. Отидох да следвам в Мексико Сити, но сега се върнах. Искам да помагам на хората тук.
— В такъв случай помогнете като начало на братовчедка ми — каза Ноеми. — Ще дойдете ли в къщата?
Доктор Камарильо се усмихна, но поклати глава, сякаш се извиняваше.
— Обясних ви вече, ще ми навлечете неприятности, Къминс и Дойл няма да са доволни.