Въздухът ставаше все по-рядък, докато влакът се катереше нагоре, накрая той се разклати и спря.
Ноеми грабна куфарите. Носеше два, беше се изкушавала да добави и любимия си пътен сандък, накрая обаче реши, че е твърде обременително да взима и него. Но и куфарите бяха големи и тежки.
На гарата нямаше много хора, пък и самата гара не приличаше на гара, помещаваше се в квадратна постройка със сънена жена зад билетното гише. Три малки момчета играеха на гоненица около гарата и Ноеми им обеща да им даде малко пари, ако ѝ помогнат да изнесе куфарите. Те се съгласиха на драго сърце. Изглеждаха недохранени и Ноеми се запита как ли жителите тук се прехранват сега, когато рудникът е затворен и са им останали само козите, с които да търгуват.
Беше се подготвила, че в планината е мразовито. Затова се изненада от рехавата мъгла, която я посрещна онзи следобед. Ноеми се взря с любопитство в нея, докато наместваше на главата си филцовата шапка без периферия с дълго жълто перо, после се извърна към улицата и към автомобила, дошъл да я вземе — нямаше как да го сбърка. Пред гарата беше спрял само той, беше неуместно голям и ѝ напомни наперените кинозвезди от немите филми отпреди двайсетина-трийсет години: беше от автомобилите, каквито баща ѝ навярно бе карал на младини, за да се поперчи с богатството си.
Но автомобилът пред нея беше от старовремските, беше мръсен и плачеше за боядисване. Днес едва ли някоя кинозвезда щеше да се качи на такъв — той приличаше на реликва, която набързо са избърсали от прахта и са извлачили на улицата.
Ноеми си помисли, че сигурно и шофьорът е като колата — очакваше да види зад волана възрастен мъж, но от автомобила слезе младеж горе-долу на нейните години в кадифено сако. Беше рус и блед — Ноеми не бе предполагала, че някой може да бъде чак толкова блед, божичко, този човек излизал ли е някога на слънце? — с шарещи очи и уста, разтегната в нещо като усмивка или поздрав.
Ноеми плати на хлапетата, помогнали ѝ да изнесе багажа, после тръгна напред и протегна ръка.
— Ноеми Табоада. Господин Дойл ли ви праща? — попита тя.
— Да, вуйчо Хауард каза да ви закарам — потвърди той и стисна вяло ръката ѝ. — Франсис. Надявам се пътуването да е било приятно. Това ли е целият ви багаж, госпожице Табоада? Мога ли да помогна? — зададе той въпросите бързо един след друг, сякаш предпочиташе да завършва всички изречения с въпросителен знак.
— Можете да ме наричате Ноеми. „Госпожица Табоада“ звучи твърде превзето. Да, това е целият ми багаж. Няма да откажа малко помощ.
Той грабна двата куфара и ги сложи в багажника, после заобиколи автомобила и ѝ отвори вратата. Ноеми видя през прозореца, че градът е с криволичещи улици, боядисани в ярки цветове къщи със саксии по первазите, дебели дървени врати, дълги стълбища, църква и всички обичайни подробности, наричани в пътеводителите „живописни“.
Но въпреки това беше ясно, че Триунфо го няма в никой пътеводител. Градът имаше посърналия вид на място, което е изживяло времето си. Да, къщите бяха в ярки цветове, но боята по почти всички стени беше олющена, някои от вратите бяха изметнати, половината цветя в саксиите бяха повехнали и почти по нищо не личеше, че в града се случва нещо.
Не че това бе необичайно. Много от миньорските градчета, които по времето на колониализма бяха процъфтявали благодарение на добива на злато и сребро, бяха затворили рудниците веднага след като беше избухнала Войната за независимост. По-късно, по време на Порфириато4, когато цареше спокойствие, англичаните и французите бяха посрещани с отворени обятия и бяха натрупали цели състояния от добива на подземните богатства. Но революцията беше сложила край на този втори бум. Имаше много селища като Ел Триунфо, където ще видиш красиви параклиси, построени по времето, когато там е имало много пари и хора и където земята никога вече нямаше да извади щедро от лоното си своите богатства.
Мнозина отдавна бяха напуснали тези земи, но семейство Дойл бяха останали. Ноеми си помисли, че може би са се научили да ги обичат, въпреки че тя не бе възхитена от гледката наоколо със стръмните склонове, които внезапно се превръщаха в отвесна скала. Изобщо не приличаха на планините от детските ѝ книжки, където отстрани на пътя растяха красиви дървета и цветя, не ѝ приличаха на вълшебното място, където Каталина твърдеше, че ще отиде да живее. Подобно на стария автомобил, дошъл да я вземе, и градът се беше вкопчил, в каквото бе останало от някогашното великолепие.
4
Режимът на Порфирио Диас (1876-1880, 1884-1911) в Мексико, диктатура, която разчиства пътя за модернизация за сметка на политическите и гражданските свободи. — Б.пр.