Франсис караше по тесен път, който се изкачваше все по-нагоре в планината: ставаше все по-студено, мъглата се сгъстяваше. Ноеми разтърка ръце.
— Много далече ли е? — попита тя.
Той отново изглеждаше разколебан.
— Не много — отговори бавно, сякаш обсъждаха въпрос, който трябва да бъде обмислен много внимателно. — Пътят е лош, иначе щях да карам по-бързо. Навремето, когато рудникът работеше, беше добър, всички пътища наоколо бяха в отлично състояние, дори пътят за Високото място.
— Какво Високо място?
— Така наричаме къщата. И английското гробище отзад.
— Наистина ли е много английско? — усмихна се тя.
— Да — потвърди Франсис и стисна с две ръце волана със сила, каквато тя не би се досетила, че притежава след вялото ръкуване.
— Виж ти! — възкликна Ноеми и зачака още уточнения.
— Ще го видите. Много английско. Чичо Хауард искаше точно това — късче от Англия тук. Дори прекара от Европа пръст.
— Как мислите, сигурно го мъчи силна носталгия.
— Точно така. Мога дори да ви кажа, че във Високото място не разговаряме на испански. Чичо не знае и дума, Върджил също се справя не особено добре, а майка ми дори и не опитва да състави и едно-едничко изречение. Вашият… вашият английски добър ли е?
— Откакто съм навършила шест, всеки ден уроци — обясни тя, като премина от испански на английски. — Сигурна съм, че няма да се затрудня.
Гората стана по-гъста, под клоните на дърветата беше тъмно. Ноеми не беше от любителите на природата, най-малкото от истинските. За последен път се беше приближавала до гора по време на излета в „Десиерто де лос Леонес“, където отидоха да пояздят, а после брат ѝ и приятелите ѝ решиха да се поупражняват в стрелба по тенекиени кутии. Това беше преди две, може би дори преди три години. Онази гора изобщо не можеше да се сравнява с тази тук. Тази беше по-дива.
Ноеми забеляза, че се опитва да прецени колко високи са дърветата и колко дълбоки — клисурите. И в двата случая числата бяха внушителни. Мъглата стана още по-гъста, при което Ноеми се свъси — притесни се, че накрая, ако не завият както трябва, ще изхвърчат от пътя. Колко ли миньори, тръгнали да търсят въодушевено сребро, бяха паднали от зъбера? Планините предлагаха подземни богатства и бърза смърт. Но Франсис шофираше уверено, макар и в думите да бе колеблив. Ноеми не харесваше свити мъже — лазеха ѝ по нервите — но какво толкова! Не беше дошла да се види с него или с друг от семейството му.
— Всъщност вие кой сте? — попита тя, за да отклони мислите си от урвите и автомобилите, които се блъскат в невидими дървета.
— Франсис.
— Да, да, но какъв сте на Върджил, братовчед? Отдавна изчезнал вуйчо? Поредната черна овца, за която трябва да ми бъде съобщено?
Говореше провлачено, както ѝ харесваше и както приказваше по коктейлите — така бързо печелеше на своя страна околните, и Франсис отговори, както беше очаквала, с лека усмивка:
— Син съм на първата му братовчедка. Той е малко по-възрастен от мен.
— Никога не съм го разбирала това първа, втора, трета братовчедка. Кой следи за такива неща? Когато някой дойде на рождения ми ден, просто приемам, че сме роднини, и готово, не ми трябва да съставям родословно дърво.
— Това определено опростява нещата — съгласи се той.
Сега вече усмивката му беше искрена.
— Добър братовчед ли сте? Когато бях малка, мразех братовчедите. На рождения ми ден винаги ми натискаха главата в тортата, нищо, че изобщо не си падам по тая глупава mordida5.
— Каква mordida?
— От рожденика се очаква да отхапе малко от тортата, преди да я разрежат, но винаги се намира някой, който да ти натисне отгоре главата. Доколкото разбирам, не ви се е налагало да търпите такова безобразие и във Високото място.
— Във Високото място рядко има тържества.
— Името явно описва буквално къщата — отбеляза тя замислена, защото продължаваха да се катерят с колата.
Пътят сякаш нямаше край. Гумите на автомобила минаха с пукот през един паднал клон, после през друг.
— Да.
— Никога досега не съм ходила в къща с име. Кой им ги дава днес?
— Ние се придържаме към традициите — смотолеви Франсис.
Ноеми изгледа скептично младежа. Майка ѝ щеше да каже, че няма да е зле да яде храни с желязо и повечко месо. Ако се съди от тънките му пръсти, той явно караше на роса и мед, колкото до говора му, беше склонен да шепне. Върджил ѝ се беше сторил много по-як от това момче, много по-овладян. И по-възрастен, както беше отбелязал самият Франсис. Ноеми беше забравила на колко точно е Върджил, но явно беше прехвърлил трийсетте.