Майн Рид
Мексикански разбойници
I
— Вода! За Бога, вода… Поне капка вода!
Тези думи достигнаха до мен една вечер, когато лежах на хълма Серо Гордо.
Предната вечер — това беше през август 1847-ма, тук стана сражение между американски и мексикански Войски.
Полковете на Санта Ана, с изключение на четиристотин човека, които паднаха в плен, бяха обърнати в бягство; главният корпус, преследван от победоносните ни войски, бягаше към Халапа, а останалите отпреди се спуснаха по издатините на почти отвесната стръмнина Рио-дел План и се скриха в гъстите буйни храсталаци, които покриваха подножието на планината Пероте.
Между бегълците, които се криеха в гъсталака, забелязах куция тиранин Санта Ана. Както винаги, той бягаше пред отряда — беше изгубил десетки сражения и всеки път пръв се обръщаше в бягство.
Този път ми беше много лесно да попреча на бягството му и да го пленя заедно с цялата му свита, затова ми беше достатъчно най-незначително подкрепление, и ако полковият ми командир не беше страхливец и не беше ми отказал това подкрепление, щях да имам удоволствието да обеся жестокия тиранин в същия ден на първото дърво по пътя си. Но тъпотата на командира ми ме лиши от възможността да се прославя и да отмъстя за Мексико.
В самата битка на хълма аз всъщност не бях участвувал. Съгласно заповедта на командира ми всички ние трябваше да бъдем при планинската батарея на върха на една от стръмнините, които се спускаха към реката Ел-План; неприятелят се бе разположил на другата стръмнина, на срещуположния бряг.
Бе ни разделяла широка пропаст, през която ние през целия ден бяхме пращали гранати по неприятеля, без обаче да му нанасяме сериозни щети; отстъплението на мексиканците бе предизвикано всъщност от страха им, когато между редовете им бе паднала ракета, случайно пусната от нашия артилерист Риплей.
Да се страхуваме от неприятелско нападение срещу нас или срещу батареята, бе толкова основателно, колкото да се страхуваме, че опашката на някоя комета ще ни смете от стръмнината. На нашия бряг нямаше нито един неприятелски войник и врагът можеше да дойде отсам, само с прелитане, с балон или чрез заобикаляне на реката, което ще рече пътуване около двадесет километра.
При все това полковникът-педант продължаваше да пази батареята, да не я оставя нито за миг, макар да имаше възможност да плени цялата армия на неприятеля.
Но аз, който бях убеден, че батареята ни не се заплашваше от никаква опасност, можех само да проклинам съдбата, че съм обречен на бездействие, когато другите берат лаври. Движех се по края на стръмнината, после седнах на една от издатините.
Над мен се бе развявал върхът на палмовидна юка и гъстата корона на островърхите й като щикове листа бе хвърлила сянка върху израсналата по края на стръмнината трева.
Навярно едва ли бих взел решение да се възползувам от тази сянка, ако не ми се бе случило да се изкачван по-рано из Андите — толкова страшна бе пропастта, която бе зеела под нея. Търсейки защита от горещите лъчи на тропическото слънце, което в оня момент беше точно над нас, аз бях пропълзял да края на стръмнината, бях обхванал ствола на юката и като се бях опрял с краката си, обути в ботуши с шпори, в скалистата издатина, бях увиснал над бездната. Виждам се с ужас и сега: вадя цигара, запалвам я и започвам да наблюдавам ожесточеното сражение, което се разразява на срещуположния бряг.
С по-голяма безопасност, в която се намирам, като гледам от височината сражението, не би могъл да се похвали нито благоразумният управител, който наблюдава лова на тигри отдалече, нито посетителят на цирк, който съзерцава зинал боя на биковете от ложата на най-горния балкон.
Виждам последователно атаката на редовните отреди от дивизията на Вордъс и побързалото подкрепление на конницата на Гарней, на бригадата на Туигс, побелелия шестдесетгодишен бърборко, който заслужи в последствие прякора „Тексаски пленник“. Виждам отпред драгуни под предводителството на Керней, на светло-сивите му коне — не случайно той се ползува със славата на безукорен джентълмен, на първи кавалерист в цяла Америка — смел и храбър, загубил ръката си пред очите ми при Сан-Антонио де Абад. Бедният Филип Керней, който стана после жертва на въстание, но всъщност жертва на бездарната стратегия на невежия тъпак МакКлелън, Бог знае как прославил се като гении!
Виждам всичко: пехотата и конницата, редовната войска и доброволците. Виждам тяхното движение „напред“, приближаването им към хълма Ел-Телеграфо. Виждам как те бързат и после как при командата „В атака!“ се хвърлят напред.
До мен бяха достигнали ясно командите и виковете на войниците. Сякаш опасан с червена лента, се бе мярнал пред очите ми хълмът, когато се бяха разнесли гърмежите. Съвсем ясно бях слушал и гърмежите откъм неприятеля, ставащи все по-редки и по-редки, докато целия Серо не се бе обвил в синя мъгла.