Когато димът се бе разсял, в прозрачния въздух още се бе развявало трицветното мексиканско знаме. Пред очите ми е: ей го на, трепва, сякаш невидима ръка го измъква, а на негово място веднага слага друго, на ивици, изпъстрено със звездички — знаме вестител на нашата победа при Серо Гордо! Въпреки всичкото униние, което изпитвам в своето положение на не взел участие в битката войник, ме обзема чувство на най-жива радост Но след миг у мен не остава нито униние, нито радост.
Зрелището, което се предлага на очите ми, събужда надеждата ми за слава.
По урвестия склон на противоположния бряг забелязвам движеща се дълга бяла линия от някакви фигури. На разстояние от около два километра фигурите изглеждат не по-големи от мравки-термити, приличат на такива и по цвят. Но аз веднага разбирам, че това са мексикански войници от пехотата в евтини памучни мундири.
Лесно може да се разбере, че тези фигури бягат от полесражението, готови да се хвърлят дори в бездната, само да се скрият от победоносния неприятел.
По това, че се движат не право по склона, ами зигзагообразно, разбирам, че там има пътека.
Почти при самата река, където се свършва движещата се линия, забелязвам група офицери в тъмни мундири, на фона на които ярко блестят под слънцето светещи точки. Ясно е, това са позлатените копчета, еполетите, стоманата на сабите и галуните. Не може да има съмнение, тези фигури са офицерски.
Изваждам бинокъла си и гледам противоположния край, главата на извиващата се като гъсеница гигантска линия, която се спуска по склона. С бинокъла мога да разгледам отделни лица в групата, която ме интересува. На едно от тях всички останали оказват изключително внимание и почит. В него без труд разпознавам мексиканския Цезар. Неуверените стъпки при спускането, клатенето на тялото при преминаване от издатина на издатина, тези особености при ходенето може да има само хромият тиранин.
Като поглеждам надолу, виждам на дъното на пропастта оседлано муле, приготвено за Санта Ана. Виждам как той се приближава към мулето и с помощта на околните го възсяда, и ето, препуска, а след него в безпорядък и паника се спуска цялата тълпа, докато достига гъсталака, където подчинявайки се на инстинкта за самосъхранение, се разпръсва.
Обхващам с бърз поглед долината на реката, забелязвам, че тя е заобиколена от високи стръмнини.
Но дълбоката гора, която се тъмнее на хоризонта откъм страната на нашата батарея, свидетелствува, че зад позицията ни трябва да има дол, който да се спуска към Оризава. Ясно е, полковете на Санта Ана ще минат през този дол, иначе ще попаднат в наши ръце на противоположния бряг.
Съобразявам всичко това и се затичвам към нашата батарея с рапорт. Малко от малко талантлив командир веднага би разбрал, че планът ми обещава слава и генералски чин.
— Няма нищо по-леко от това, полковник, ние несъмнено ще ги изловим при самия край на гората!
— Глупости, капитане. Ние не можем да напуснем батареята, на нас ни е дадена заповед да я пазим!
— Позволете да взема своите хора!
— Не мога. Нито един човек не може да се отдели от оръдията!
— Поне петдесет човека!
— Невъзможно.
— Позволете да взема двадесет човека! Кълна се, след по-малко от час ще ви доведа Санта Ана!
— Какво приказвате! Ние трябва да бъдем доволни, ако той не се обърне към нашата страна! Та той има много хора, повече от хиляда навярно, а ние сме всичко триста.
— Значи ми отказвате и двадесет човека?
— Нито един не мога да ви дам! Всички ще дотрябват, ние дори сме ужасно малко.
— Тогава ще отида сам!
Подлудявам при мисълта, че славата сама се тика в ръцете ми, а този премного предпазлив глупак я измъква от тях.
Почти се побърквам и съм готов на безумие — да се хвърля сам срещу неприятеля.
Напускам отчаян батареята и тръгвам по склона на стръмнината да самия край на дола, откъдето се вижда долината на реката. Като се добирам пълзешком по стволовете на дърветата, виждам на пушечен изстрел Санта Ана на мулето. След него тълпата от около хиляда човека, дотолкова дезорганизирани, че не би могла да издържи и един залп! И сянка от съмнение не остава у мен, че планът ми е верен, че с някакви двадесет енергични войници цялата тази тълпа може да бъде веднага пленена. И вместо такъв триумф сражението при Серо Гордо ми донася само арест, в гнева си наричам полковника „страхливец“. Пускат ме от ареста едва в навечерието на следващото сражение, когато е признато, че сабята ми ще бъде по-полезна от отбиването на наказанието.