Ето, такива бяха мислите ми и картините, които виждах в съзнанието си, когато лежах на следния ден в платнената палатка на хълма Серо Гордо и до мене достигаше умолителният вик:
— Вода! За Бога, вода… Поне капка вода!
Но не само този вик нарушаваше безмълвието на тропическата нощ. От всички краища на полесражението, близки и далечни, се носеха такива стонове и молби, неясно брътвене на агонизиращи, викове и жалби на ранени. Стотици гласове напусто молеха за помощ.
Като се върнах на поста си, огледах при бледната светлина на свечеряването всички ранени, които можех да намеря наоколо, но не и да спася: полесражението представляваше планина от трупове.
С помощта на отряда си направих всичко, което бе по силите ми, за облекчение участта на нещастниците. Не можехме много да сторим, но желанието ни да окажем помощ бе искрено.
С чувство за хуманност превързвах както можех раните на падналите, макар че за мнозина от тях това вече бе безполезно, раните се оказваха смъртоносни. В палатката, в която трябваше да нощувам, отидох едва когато дотолкова се изморих, че нямах сили вече да се движа.
Спах доста дълго. Внезапно се събудих и разбрах, че е вече късно, след полунощ. Помъчих се да заспя отново, но не успях. Дълго лежах замислен за всичко онова, което се бе случило, когато до мен за втори път достигна настойчивата молба за капка вода. Към различните стонове и викове на нещастниците в нощната тъмнина се прибавяше и виенето на зверовете, особено страховитото обаждане на мексиканския лъв. Сред този чудовищно разногласен концерт най-страдалчески и най-мрачно звучаха човешките гласове.
— За Бога, вода… Капка вода! — дочух за трети път мъчителната молба.
Значи това не бе просто жалба, предизвикана от мъки, а действителна молба за вода. Не се учудих. Бях оставил вода при всеки ранен, който се намираше около палатката ми.
Нима бях пропуснал някого? Или някой нещастник бе изпил вече водата си и жаждата не преставаше да го измъчва? Тонът на гласа свидетелствуваше във всеки случай за непоносима жажда.
Почаках да разбера дали няма да се повтори меланхоличния вик и ето че го дочух за четвърти път.
Тъй като сега се вслушах особено внимателно, можах да схвана по-добре звуковете. Различих провинциален оттенък в произношението, характерен селски говор, с изпускане на някои гласни и по тези особености познах своеобразното наречие на племето „харочо“ от околностите на Вера Крус.
Нещастникът навярно лежеше много далеч от палатката ми. Не бях повече в състояние да слушам равнодушно жалбата му.
Скочих от походното легло, пипнешком в тъмнината взех съд с вода и бутилка силен алкохол и отидох по посоката, от която идеше гласът на страдалеца.
II
Палатката ми беше разположена сред широка поляна. На няколко крачки пред входа й започваше храсталак от бодливи ниски акации, кактуси, агави, юки и балсамни дървета, които растяха разбъркано и преплетени с лиани и клони от смилакс, сарсапарел, ялпи и пълзящи бромелии. Освен пътеките, прекарани от дивите зверове, от коварния койот и жертвата му — страхливия мексикански мазаме, в храсталака нямаше други проходи.
Тръгнех по една от пътеките.
Но тя се виеше така начесто, че скоро се обърках. Местността бе толкова дива, че въпреки ярката светлина на луната сред безоблачното небе, скоро престанах да съобразявам къде съм се озовал, на коя страна е останала палатката ми и къде мога да намеря страдалеца, когото търсех.
Пред мене нямаше нито един предмет, които би могъл да ми помогне да се ориентирам. Оставаше да чакам някои звуци, които биха ме упътили. Спрях се.
В продължение на няколко секунди дълбоката тишина не се нарушаваше нито от охканията на ранените — може би много от тях се бяха вече успокоили навеки — нито дори от ужасния вой на вълците; може би хищниците не търсеха повече плячка, а пируваха сред падналите на бойното поле.
Тази гробна тишина действаше подтискащо. Дори предишните страдалчески звуци в сравнение с нея не можеха да се приемат за толкова мъчителни; бях готов да пожелая отново да се повторят.
Малко, прочее, продължи това страшно безмълвие. До мен отново достигна гласът, който се раздаваше преди, само че сега жалбите се нареждаха с други думи:
— Умирам, Долорес!… Лола! Моя Лола! Никога повече няма да те видя на този свят!
Мълчание и отново глас, но вече друг:
— Никога повече!
Този друг глас не можеше да принадлежи нито на ехото, нито на същия човек, който ме бе заинтересувал първия път — не бяха еднакви нито реда на думите, нито тонът, с който бяха произнесени.