— О, никога! — заговори наново втория глас, — никога вече няма да зърнеш Лола, Карлос Вергара! Ти ми попречи да се оженя за нея, ти я настрои срещу мене!
— Ти? Значи това си ти… Райас? Какво те е довело тук? Дошъл си да мъчиш един умиращ?
— Дойдох само за да се убедя, че умираш. Само за това. Висенте Вилагос, които; оцеля в тая ужасна касапница, ми каза, че си ранен. Търсих те, за да се уверя действително ли си ранен безнадеждно, както ме уверяваше той!
— Пресвета Богородице! Ти си дошъл с тази цел?! 0, Рамон Райас!
— Грешиш, имам и друга цел, иначе не бих рискувал да попадна в ръцете на тия проклети американци, които могат да пожелаят да ме гостят с някой куршум!
— Каква е другата цел? Какво искаш още от мен? Не виждаш ли, че съм тежко ранен и вероятно иде умра…
— Вече ти казах, че първата ми цел е да се убедя, че ще умреш. Ако се окаже вярно, втората ми цел ще стане да узная от теб какво си направил с Лола.
— Няма да успееш! И да умра, и да остана жив, все това… Не чакай от мен и дума. Махни се! За Бога! Не мъчи нещастния в последните му минути!
— Карлос Вергара! Бъди благоразумен! Заедно сме раснали като деца, заедно сме учили, в едно училище… Твоята песен в изпята, не разбираш ли, че повече няма да можеш да пазиш Лола? Защо тогава ми пречиш? Аз я обичам както собствения си живот. Не съм толкова лош човек, Вергара, както мислят някои като ме обвиняват за някаква склонност да грабя големите пътища… За това е виновно нашето правителство! Не се инати и не прави глупости пред смъртта си: не лишавай Лола от защитник. Кажи ми само къде си я скрил и…
— Не Райас! Не… Остави ме! Ако трябва да умра, ще умра… но поне сам, поне спокойно…
— Няма ли да кажеш?
— Не!… Не!
— Върви тогава по дяволите и отнеси със себе си тайната. Ще я узная и без теб. И ако Лола е в Мексико, ще я намеря, където и да е скривалището й. Няма да се изплъзне от разбойника Райас!
Дочух шум от размърдване в храстите. Навярно човекът, който произнесе ултиматума си, веднага се отдалечи.
Исках вече да отида до ранения, за да му помогна, когато внезапно дочух същия глас:
— Дявол да го вземе! Едва не се пръждосах без да разбера наистина ли си смъртно ранен. Та нали затова бих път до тук, да видя дали не ме е метнал оня мошеник Вилагос. Да видим къде си ранен.
Изминаха още няколко минути в мълчание. Райас навярно разглеждаше раната на страдалеца.
— Господи, но твоята рана съвсем не е смъртоносна! — чух същия глас, в който сега прозвуча и удивление, и в същото време разочарование. — Ти отлично можеш да оздравееш, ако…
Раненият нададе радостен шепот:
— Наистина ли? Мога ли да се изцеря?
Бе забравил, че му се дава надежда от враг.
— Убеден съм в това! — каза Райас. — Куршумът е минал над бедрото, пробита е меката час на тялото. Голямата артерия сигурно не е засегната, иначе би ти изтекла кръвта. Не е повредена и костта, ако беше повредена, ти не би могъл да повдигаш крака си. Дявол да го вземе, наистина можеш да се съвземеш, само ако…
Райас замлъкна и като че ли не се решаваше да каже условието за възможното оздравяване. Но като съдех по това как той изразително подчерта последните две думи, неволно подозрях, че не без умисъл направи тази пауза.
— Какво ако… капитан Райас? — попита раненият.
Тонът на въпроса свидетелствуваше за борба между надеждата и страха в душата на нещастника.
— Ако… ми кажеш къде е Долорес! — отговорът прозвуча също така изразително и малко протяжно.
Раненият изстена болезнено, после отвърна с треперещ глас:
— Какво отношение има това към оздравяването ми? Ако трябва да умра, Райас, ще се покоря на съдбата. Но ако на съдбата е угодно да преживея този нещастен ден…
— Това зависи само от теб! — прекъсна го високо и решително салтеадорът, както наричаха по тези места разбойниците. — Ако не ми откриеш тайната, която така ревниво пазиш, ще умреш днес! Сега! В тая минута! Не се надявай на каквото и да било спасение! Казвай къде е Долорес!
— Никога няма да узнаеш това! Нека умра, но няма да я хвърля в ръцете на такъв мръсник!
— Тогава умри! Върви при своя Бог! Умри, Карлос Вергара!
Докато траеше този разговор, аз се бях промъкнал към двамата непознати и в минутата, когато се раздаде последното злобно възклицание, ги видях.
Отделяше ме полянка, на противоположния край на която единият бе прострян на тревата, а другият стоеше наведен над него. Видях за миг как той вдигна дясната си ръка и как в нея блесна нож.
Извън себе си от негодувание, пожелах да измъкна сабята си и да дотичам през поляната, но веднага се сетих за разстоянието и разбрах, че няма да успея.