С бързината на мълния промених решението си и извадих от пояса пистолета.
Още миг и се прицелих. Стрелях. Блесна огън и облаче дим закри противоположния край на полянката. Чух вик на ярост и болка, след това отново — раздвижване в храстите. Някой бягаше направо през тях, без да търси път, стараеше се с всички сили да се скрие колкото е възможно по-скоро.
„Ясно, казах си, бяга салтеадорът, разбойникът, който заплашваше със смърт нещастника… Карлос, или Калрос, както произнасят името му навярно неговите земляци.“
Дали бе успял убиецът да осъществи заплахата си? Димът от гърмежа ми беше попречил да видя дали бе успял да нанесе удара си. Допуснах, че е успял и със замряло сърце, изпълнен със страх от това, което щях да видя, преминах тичешком полянката. Казвам истината — сърцето ми замираше от тревога. Самият не знам защо Калрос Вергара бе завладял симпатията ми.
Допускам, че от самото начало трогателния му вик „умирам!“ ми беше оказал силно въздействие. Не излизаха от ума ми думите „Никога не ще те видя вече Лола! Моя Лола!“ А всичко, което чух и видях сетне — безпомощността пред лицето на вероломния злодей и високото душевно благородство на човека, който бе готов да умре, но да не издаде тайната си и който молеше само за благополучието на възлюбената си — всичко това засили симпатията ми.
Нямах време да мисля каквото и да било за злодея и да попреча на бягството му. Цялото ми внимание бе заето от съдбата на този, който бе станал може би негова жертва.
След няколко минути се намерих до прострения на тревата харочо и се наведох над него, като все още държах пистолета в ръката си и машинално продължавах да стискам спусъка.
— Жив ли сте? — попитах на мексикано-испанско наречие, което харочите разбират добре. — Онзи успя ли да ви…
— Удри, мръсник! Мръсник! Удри в самото ми сърце, ако искаш! — прекъсна ме нещастникът, който явно не съзнаваше, че пред него не стои врагът му. — О, Долорес… По-добре смърт… моята и твоята! По-добре и ти да идеш в гроба, отколкото в прегръдките на Рамон Райас! Пресвета Богородице! Умирам!… Умирам!… Майко Божия, закриляй и защитавай моята Лола! Лолита, моя, скъ… па… с…
С всяка дума гласът му преминаваше в шепот, бълнуването ставаше все по-неясно, последните думи разбрах с мъка, макар че приближих ухо до самите му устни.
Прекрати се и шепотът.
Повдигнах глава, изправих се леко и погледнах огряното от луната лице. Устните не помръдваха. Очите бяха отворени, по блясъка им придобих усещането, че са изцъклени.
Калрос Вергара бе мъртъв.
Не можех да откъсна очи от него. С чувство на дълбоко състрадание съзерцавах младото прекрасно тяло, красивото, макар и бледно мъжествено лице, осветено от яркото лунно сияние, правилните черти, нежните, гладки, лишени от растителност страни, големите очи, благородното чело, обкръжено с блестящи черни коси, падащи вълнообразно към пълните, закръглени плещи. Безукорно развитата фигура бе облечена в оригинален костюм, в който не забелязах нищо войнишко — бе националния костюм на селяните „харочо“.
Бях вече разбрал, че раненият е от това племе. Сега костюмът му само потвърди догадката ми. Юношата бе облечен в богато извезана платнена блуза, която прилягаше плътно към красивите гърди. Талията му бе препасана с пояс от китайска коприна. На краката — шалвари-калцонеро от велвесон, с украшения от копчета, а на обущата — шпори, очевидно сребърни.
Не можеше да има съмнение, че този живописен костюм принадлежи на мексикански селянин. Някои подробности свидетелствуваха, че притежателят им е жител на крайбрежна страна: палмовата шапка, която лежеше до него, се употребяваше обикновено за покриване на тила. Накъсо, нямаше съмнение, че юношата е харочо.
Всичко това забелязах в течение на първите няколко секунди, докато стоях наведен над него. Нямах време, както казах, да се занимавам с каквито и да е странични наблюдения. Трябваше да прегледам раната, която злодеят очевидно бе успял да нанесе и от която, както мислех, харочото бе умрял.
Но, за мое голямо учудване, не намерих никъде по тялото нова рана. Забелязах само едно тъмно петно от съсирена кръв — то се виждаше през разкъсаните калцонеро на левия крак, но ми стана ясно, че това е стара рана, получена в сражението.
„Къде ли би могъл да го рани кинжала на салтеадора?“ — запитах се. Видях петна от свежа кръв — едно върху бялата блуза, още няколко — на ръкавите. Две-три капки се тъмнееха и върху бледите страни на лицето.
Отде можеше да бъде тази кръв, след като не се оказваше току-що нанесена рана?