Не разбирах нищо. Колкото и да оглеждах главата и тялото — никъде не намирах дори свежо одраскване, от което би могла да покапе кръв.
Оставаше ми да предположа, че разбойникът не е улучил и е бил само косвена причина за смъртта на своята жертва: вероятно впечатлението, произведено от думите и заплашванията на злодея е имало съдбоносно значение, влошило е състоянието на нещастника.
Току-що се бях спрял на това решение, когато забелязах в тревата блестящ предмет. Повдигнах го и установих, че това е широко разпространеното между мексиканците оръжие — нещо като кама, прилична и на меч, и на ловджийски нож. Такива оръжия носят на пояса Си всички мексикански ловци.
На кого ли можеше да принадлежи това, което държах в ръцете си? На прострения в тревата или на разбойника, който го е изтървал В бързината?
Издигнах го по-близо до очите си, за да го разгледам по-добре. Полираната повърхнина блестеше като огледало — нито петънце нямаше по нея. Но върху роговата дръжка усетих по пръстите си нещо влажно. Не бе ли то роса от тревата?
Не. При лунната светлина забелязах тъмно петно — това не можеше да бъде роса. Като се вгледах по-внимателно, видях, че и дръжката, и пръстите ми, които я стискаха, са обагрени в ясно рубинов цвят. И така, това бе кръв. Несъмнено! Съвършено свежа при това!
Но върху кожата нямаше свежа рана. Чия можеше да бъде тогава кръвта? Значеше ли, че това бе кръв от Рамон Райас? Че моят куршум бе попаднал в целта?
Размишленията ми бяха прекъснати от неочаквани звуци, издавани от друг човек. Дивен глас зовеше:
— Калрос! Скъпи Калрос! Къде си? Чух те… Отговори, Калрос! За Бога! Какво значи гърмежът? Кой стреля? В кого, Калрос? Нали не в теб, скъпи! Отговори, ако си наблизо! Аз съм… аз, твоята Лола!
Не бях слушал по-ангелски глас. От храсталака ли идваше, или от Божиите селения? Дори гласът на небесно създание не можеше да бъде по-нежен. Обзе ме страшно вълнение.
Няколко секунди се двоумях как да постъпя. Да отговоря ли на зова? Да му помогна ли да разбере къде е Калрос? Но девойката — бе ясно, че вика девойка — можеше да види само едно студено, едно мъртво тяло!
Не ми се искаше любимата Долорес, да види ужасно за нея зрелище. Вече не се съмнявах, че тази Долорес е любима, предана до смърт. Гледах красивия харочо, прекрасния и подир смъртта любим и разбирах дълбоката любов, която звучеше във вика: „О, скъпи Калрос!..“
Зовът не престана:
— Калрос! Скъпи мой, защо не отговаряш? Това съм аз, твоята Лола!
— Лола! — извиках подчинен на неудържим порив. — Елате тук! Тук! Калрос е тук!
В отговор прозвуча поривист вик на благодарност към Божията майка. И веднага след него от храсталака, който обкръжаваше полянката, изскочи девойка, прекрасна като прамайката на човека.
III
Да, без преувеличение — от храсталака изскочи създание, прекрасно като прамайката на човека и се спря пред мен заляно от лунната светлина. Своеобразна красота, каквато се ражда само в бреговата област на Вера Крус.
И досега виждам пред себе си Лола, такава, каквато се яви в необикновената минута!
В мекото сияние гледах млада девойка, напълно развита, в онази възраст, когато би трябвало да стане жена. Средна на ръст, тънка в кръста, гъвкава, с прекрасно закръглени форми.
Никакви дрехи не биха могли да скрият тяхната обаятелна хубост, дори безобразните измислици на модата, които често служат именно за замаскирване на недостатъците. Но дрехите й не се и опитваха да скрият нещо. Тя имаше рокля от тюл и бяла риза без ръкави, които свободно обхващаха изящното тяло и не притесняваха движенията му.
На главата си носеше закрепен сиво — син шарф. Той се спускаше отпред и леко докосваше гърдите й, а отзад оставаха свободни две дебели плитки, привързани с червени ленти.
В първата секунда ми се стори, че девойката е боса: през прозрачната тъкан на роклята светеха антични голи крака. Но сетне забелязах, че е само без чорапи, във високата трева не можеха да се видят веднага атлазените й чехли.
Сред бодливите храсталаци такива чехли без чорапи едва ли можеха да изглеждат уместни, но знаех, че такъв бе обичаят по тукашните места.
Няма да ми се удаде никога да опиша тази красота, която съзерцавах и в поразителноста на която вече не се съмнявах. Всичко, което мога да кажа, е че цветът на лицето бе златисто мургав, оживен с ярката руменина на бузите, че устните напомняха две розови листчета, които се допират в линията на изпъкналата страна и които оголват, когато се разкрият, два реда бисери, че черните като смола вежди и ресници напомняха извивката на лунен сърп, че тъмните като нощта очи от двете страни на изящния орлов нос светеха с блясъка на мълния. Но това сухо изброяване на отделните черти е безсилно да даде и най — далечна представа за чаровната красота на създанието, което стоеше пред мен.