Изразът на всяка черта и на цялото лице, хармонията му, тайнствената му душа — ето кое съставяше онова обаяние, което ме обзе и което не съм в състояние да опиша. Силата на впечатлението бе такава, че от паметта ми и до сега не е изчезнала нито една черта, нито едно движение, нито една мимолетна сянка, преминала по прекрасния лик.
Стоях поразен от дивното видение, в безмълвен възторг, без да мога да намеря дума, която да изрека.
Известно време мълчеше и девойката, но вцепенението й имаше съвършено друга причина.
Тя ме погледна мимоходом и веднага отправи погледа си към простряната фигура в тревата. Няколко мига я владееше може би само любопитство, сетне изведнъж тя позна своя Калрос, вече безмълвен, неподвижен, може би… мъртъв!
— Умрял!… Пресвета Дево, умрял! — извика тя в отчаяние.
Лицето й се изкриви от ужас и скръб, но след секунда прие израз на страстно негодувание и на жестока злоба. Почувствах, че ме взема за убиец, тъй като всичко наоколо говореше, че бих могъл да бъда и такъв — продължавах да стоя наведен над тялото на харочо, опръскало с кръв.
Разбрах: тя бе чула гърмежа — в ръката ми имаше пистолет, който още димеше леко. Калрос очевидно беше мъртъв. Кой друг може да бъде убиецът, ако не аз!
Чух вика на девойката: „Убиец“! И още няколко подобни ужасни думи. И в същия миг трепнах — девойката се нахвърли върху ми. Оръжие нямаше, но по вида й почувствах, че иска да ме удари. Неволно отстъпих няколко крачки.
Тя се спря пред мен и впи поглед в лицето ми. Зад полуразкритите и устни светеха с бисерна белота и в същото време с диво озлобление силно стиснати зъби.
Очите й горяха и мятаха снопове искри.
— Аз съм невинен! — извиках. — Това не е мое дело! Аз не съм неговия …
— Убиец! Чудовище! Как смееш ти, злобен и коварен враг, да отричаш това, което си направил… о, майко Божия! — почти пред очите ми! Ето, ето оръжието не е изстинало още в ръцете ти… Ето свежи следи от кръв… от неговата кръв!
— Не е от неговата кръв! — казах ясно и високо.
Но тя не ме слушаше. Като се отвърна от мен, се отпусна върху простряното тяло на Калрос с диви, отчаяни викове. Заглушаваше моя глас.
— Умрял! Калрос… Скъпи мой Калрос! Нима си умрял? Истина ли е? Кажи поне една думица! Прошепни ми, че си жив! 0, тежко ми… Отговор няма! Не диша! Значи е истина! Къде е раната, която взе живота ти, която погуби единствения ми другар?…
От прекрасните уста на девойката се изливаше порой думи на ужас и скръб. Тя машинално разглеждаше безчувственото тяло на харочо. Моето положение бе крайно затруднително. Всичко бе против мен. Необходимо ми бе обяснението.
Като се приближих до наведената над харочо девойка и изчаках момента когато тя замлъкна, заговорих стараейки се да я убедя в невинността си:
— Това не е неговата кръв, това е кръвта на оня… другия. Вашият приятел не беше ранен, сега поне… и във всеки случай не аз съм го ранил, ако е умрял, то е ето от какво…
Показах й тъмната рана на бедрото му, после прибавих:
— Той е получил това нараняване в сражението!
— Но на гърдите и на лицето му има кръв … Ето, ето … това е свежа кръв!
— Повтарям ви, това не е негова кръв. Казвам ви истината!
Сериозният и искрен тон на думите ми направи впечатление на девойката и тя каза:
— Чия е тогава тази кръв?
— На оня — отвърнах, — който бе преди малко тук, над Калрос, но аз му попречих с пистолета си… Той искаше да го убие.
Показах ножа:
— Както виждате, на дръжката има кръв, но тя е на оня, който искаше да нанесе смъртоносен удар, а моят пистолет застави ръката му да се отпусне. Познат ли ви е този нож?
— О, сеньор, как мога да каже с положителност… Всички подобни ножове си приличат.
— А познато ли ви е името Рамон Райас?
Девойката извика:
— Вие го знаете? Рамон Райас!!… О, той е смъртен враг! Закле се да убие Калрос! И значи е изпълнил клетвата си!
Девойката отново се наведе над харочо, коленичи и безумно притисна устни към опръсканата му с кръв страна, в същото време обгърна с ръце нежно и лудо тялото му.
Ако харочото беше жив и в пълно съзнание, аз щях да почувствам завист към него. Но той бе труп!
Подбужденията ми бяха по-благородни, не можех да възкреся мъртвия, но можех да утеша живата му любима.
Беше ли той, обаче, действително мъртъв? До сега не се бях усъмнил в това!
Но сега, когато дойдох по-близо до тялото, ми се стори, че дочух звук, приличен на въздишка. Това не можеше да бъде ридание на бедната Лола, макар че риданията й не стихваха. Но главата на девойката бе обърната встрани, а звукът ми се счу откъм противоположната страна — сякаш от устата на харочото, когото смятахме за мъртъв.