Спайдър Робинсън
Меланхоличните слонове
Тя седеше вглъбена в себе си, концентрирайки се върху това да не се концентрира, докато не стана време да се приготви за срещата. Седенето сякаш й носеше обичайното спокойствие, даваше й ясен поглед върху нещата. Ръката й не потрепна, докато си слагаше грима. От огледалото я гледаше лице със спокойни черти. Беше леко изненадана от това колко добре се владее, докато не излезе от хотелския асансьор в подземния гараж и не бе нападната от крадец. Тя го уби, вместо да го парализира. Което явно не бе нито добре премерено, нито уравновесено действие — бюрократичните бъркотии и показанията можеха да я забавят прекалено. Недоволна от себе си, тя натика трупа под един блестящо нов всъдеход „Уестингхауз“, за чийто собственик знаеше, че в момента бе на Луната, и продължи към собствената си кола. Трябваше да уреди по-късно сметките и те щяха да струват доста. Но от това измъкване нямаше — пребори се да си възвърне поне привидно спокойствието, когато колата й изскочи от гаража и се насочи на север.
Нищо не биваше да попречи на тази среща или на нейната роля в нея.
„Дузини човекогодини и кой знае колко долари — помисли си тя, — хвърлени за може би половинчасов разговор. Всичките усилия, всичките надежди. Незначителни на фона на Голямото колело, разбира се… Но когато за балансирането на всичко това имаш половинчасов разговор, като че ли балансираш стереодоза върху върха на иглата — необходим е натиск от само около един грам, за да се изхаби късче диамант. Трябва да съм по-твърда от диамант.“
Вместо да изсветли един от тъмните прозорци и да наблюдава Вашингтон, над който се носеше всъдеходът й, тя включи телевизора. Погълна и интегрира новините, в случай, че имаше някой факт от последния момент, който да можеше да използва за свое предимство в предстоящия разговор. Но не намери такъв. Малко по-късно всъдеходът се обърна към нея:
— Кацаме, госпожо. Изисква се идентификация на ретината.
Щом кацна, тя изсветли и после отвори прозореца си, след което представи пропуска и картата си за самоличност на един морски пехотинец в синя униформа и веднага получи разрешение за влизане. По негово упътване тя отново направи прозореца непрозрачен и предаде управлението на локалния компютър, а когато всъдеходът се паркира и се изключи, тя слезе, без да бърза. Да я посрещне бе дошъл мъж, когото познаваше. Той й се усмихваше.
— Радвам се да те видя отново, Дороти.
— Здравей, Филип. Хубаво е, че ме посрещаш.
— Изглеждаш чудесно тази вечер.
— Много си мил.
Не се подразни от безсмислените закачки. Имаше нужда от подкрепата на Фил или можеше да има. Но се замисли колко много, твърде много изречения се бяха изтъркали от употреба, лишени от значение след повтаряне с векове. И тази мисъл съвсем не бе нова.
— Ако ме последваш, той ще те приеме веднага.
— Благодаря ти, Филип.
Искаше да попита в какво настроение е старецът, но знаеше, че ще затрудни Фил.
— Мисля, че имаш късмет. Тази вечер старецът изглежда е в отлично настроение.
Тя се усмихна в знак на благодарност и реши, че ако някога Фил се опита да се приближи до нея, тя ще го приеме.
В края на изглежда безкрайните коридори имаше асансьор. Филип я покани да влезе, натисна един бутон, без да й даде възможност да види за кой етаж, и отстъпи назад в коридора.
— На добър час, Дороти.
— Благодаря ти, Филип. Някоя тема, която трябва да се избягва?
— Е… не споменавай хемороиди.
— Не мислех, че някой би ги споменал току-така.
— Обядът за четвъртък остава ли? — усмихна се той.
— Освен ако не предпочиташ вечеря.
Той вдигна едната си вежда:
— Със закуска ли?
Тя си придаде замислен вид, след което реши:
— Закуска и обяд.
Той се поклони леко и се отдръпна.
Вратата на асансьора се затвори и тя забрави съществуването на Филип.
„Разумните същества са безброй. Заклевам се да ги спася всичките. Измамните страсти са безгранични. Заклевам се да ги унищожа всичките. Истината е безгранична. Аз…“
Вратата на асансьора се отвори отново, прекъсвайки Клетвата на Бодхисатва. Тя не бе усетила асансьора да спира — и все пак знаеше, че се е спуснала поне стотина метра надолу. Излезе от асансьора.
Залата беше по-голяма, отколкото бе очаквала. Въпреки това големият автоматизиран стол се извисяваше сред нея. Столът, поне така изглеждаше, се извисяваше и над човека в него. Заблуждаващо впечатление, тъй като човекът господстваше над цялата тази огромна къща, над всичко в нея, а до голяма степен и над страната, където тя се намираше. Но външно това не му личеше.
Изпълняваше се симфония от мириси — канеленият откъс от „Детство“ на Булачевски. По случайност той бе един от любимите й композитори и това я окуражи.