— Здравейте, сенаторе.
— Здравейте, госпожо Мартин. Добре дошла в моя дом. Извинете ме, че не ставам.
— Разбира се. Много е великодушно от ваша страна да ме приемете.
— За мен е удоволствие и чест. Човек на моята възраст оценява възможността да прекара известно време с такава красива и интелигентна жена като вас.
— Сенаторе, кога ще започнем разговора по същество?
Онази част от лицето му, където едно време е имало вежда, се повдигна.
— Вярно е, че все още не сме „казали“ нищо. Вие не ставате, защото не можете. Да ме приемете така великодушно, ми струва три старателно изграждани благоразположения и значителна сума пари в брой. Повече от обикновената тарифа, защото ме виждате без желание. Доколкото знам, имате най-малко осем любовници, всяка от които ме кара да изглеждам като тъпа стрина. По пътя насам скрих един още топъл труп, защото не смеех да закъснея. Моето време е кратко, а работата ми е спешна. Можем ли да започваме?
Тя задържа дъха си и мислено изрече молитва. Всичко, което бе успяла да научи за сенатора, й казваше, че това беше правилният подход към него. Но така ли бе?
Приличащото на мумия лице се разцепи в широка усмивка.
— Веднага. Аз ви харесвам, госпожо Мартин, и това е истина. Разполагам с малко време. Какво искате от мен?
— Не знаете ли?
— Мога да направя предположение. Но мразя да предполагам.
— Аз съм се отдала изцяло и открито на каузата да се премахне У-4217896.
— Така е, но доколкото знам може да сте дошла тук да я продадете.
— О! — тя се опита да не покаже изненадата си. — Какво ви кара да мислите, че това е възможно?
— Организацията ви е голяма, добре финансирана и доста ефикасна, госпожо Мартин, обаче в нея има нещо, което не разбирам.
— Какво е то?
— Целта ви. Аргументите ви са слаби и неприемливи, а когато това се посочи на някого от вас, вие просто продължавате да настоявате. Много пъти съм виждал хора да заемат дадено становище привидно без никаква логика, но аз винаги съм успявал да разбера логиката им, ако я потърся достатъчно настоятелно. Както обаче аз виждам нещата, У-4217896 би донесъл явно и дълготрайно преимущество на групата, която твърдите, че представлявате. Вашата организация има твърде голям интелектуален потенциал, на който целите ви не отговарят. Така че се питам какво преследвате наистина. И защо? Една от възможностите е да се съгласите да отстъпите по въпроса за авторското право в замяна на онова, което наистина искате. Следвате ли мисълта ми?
— Сенаторе, аз работя за всички хора на изкуството, а в по-широк смисъл и…
Той придоби измъчено изражение или по-скоро още по-измъчено.
— … „за цялото човечество“. О, госпожо Мартин, стига, за Бога!
— Знам, че сте чували това безброй пъти и навярно не по-малко пъти сте го произнасяли. — Той се усмихна злобно. — Този път обаче е един от редките, когато се случва това да е истина. Вярвам, че ако У-4217896 се приеме, човешката раса наистина ще пострада сериозно.
Той вдигна ръката си като на скелет и докосна долната си устна.
— Сега, уверил се какво становище заемате, смятам, че мога да ви спестя значителна сума пари. Като прекратя тази среща и се погрижа подкупът, който сте платили за половин час от времето ми, да ви бъде върнат пропорционално на неизразходваното.
Сърцето й се сви, но тя запази гласа си равен:
— Без дори да изслушате логиката на аргументите ни?
— Ще е безсмислено и жестоко да ви оставя да изиграете козовете си, госпожо. Трябва да разберете, че не мога да ви помогна.
Искаше й се да извика, но не си го позволи. Контролирай се! — шепнеше част от съзнанието й, докато друга крещеше, че човек като този не използва лекомислено думите „не мога“. Той трябваше да е сгрешил. Навярно изречението бе само начало на пазарлъка…
Но от вътрешната й борба не се забеляза и следа. Гласът й бе спокоен и умерен.
— Господине, аз не съм дошла тук да агитирам. Просто исках да ви уведомя персонално, че организацията ни възнамерява да направи необвързващо предизборно дарение на сума от…
— Моля ви, госпожо Мартин! Преди да се задължите с каквото и да е, ще повторя: аз не мога да ви помогна. Независимо от предложената сума.
— Тя е доста голяма.
— Сигурен съм, че е такава. И независимо от това е недостатъчна.
Знаеше, че не бива да пита.
— Сенаторе, защо?
Той се намръщи, което бе ужасяваща гледка.
— Чуйте ме — рече тя и този път отчаянието й почти прозираше, — запазете сумата, която бяхте готов да ми върнете, ако с нея мога да купя отговора ви! Докато не се убедя, че мисията ми е напълно безнадеждна, не мога да я зарежа. Най-бързият начин да ме накарате да си тръгна оттук е, като ми отговорите. Скенерите ви съвсем щателно ме претърсиха и знаете, че не записвам думите ви.