Продължавайки да се мръщи, той кимна.
— Добре. Не мога да приема предизборното ви дарение, защото вече съм приел друго подобно предложение.
Тайният й страх за най-лошото се бе оправдал. Вече бе взел пари от другата страна. Единственото нещо, което всеки политик, независимо колко е силен, трябва да спазва, е веднъж купен, да не изменя. Значи всичко бе свършено.
Цялата й паника и напрежение се стопиха, за да бъдат заместени от толкова голяма и дълбоко проникваща тъга, каквато за миг й се стори, че е в състояние да спре сърцето й.
Твърде късно! О, Боже, закъсняла съм!
Със съжаление си даде сметка, че в живота й имаше твърде много хора, твърде много отговорности и обвързаности. Щеше да й с необходим поне месец, преди да може да извърши почтено самоубийство.
— … добре ли сте, госпожо Мартин? — питаше старецът с явна загриженост в гласа.
Тя си наложи самодисциплина, сякаш си намяташе удобен халат.
— Да, господине, благодаря ви. Благодаря ви, че се изразихте така ясно. — Тя се изправи и приглади полата си. — Както и за любезното ви…
— Госпожо Мартин.
— … гостоприем… Да?
— Ще ми кажете ли вашите аргументи? Защо не би трябвало да поддържам У-4217896?
Тя премигна бързо няколко пъти.
— Току-що заявихте, че ще е безсмислено и жестоко.
— Ако ви давах и най-малката надежда, наистина щеше да е така. Ако предпочитате да не си губите времето, няма да ви насилвам. Но все пак съм любопитен.
— Любопитството на разума?
Той сякаш се поизправи на стола си — сигурно бе зрителна измама, тъй като изкуственият гръбнак не можеше да се движи.
— Госпожо Мартин, факт е, че съм се обвързал с определена линия на действие. Това обаче не означава, че не се интересувам дали действията са добри или лоши.
— О! — замисли се тя за момент. — Няма да сте ми благодарен, ако ви убедя.
— Знам. Видях израза на лицето ви преди малко и… той ми напомни една нощ преди много години. Нощта, през която почина майка ми. Ако тъгата ви е толкова голяма и аз мога да поема част от нея, трябва да се опитам. Седнете.
Тя седна.
— А сега ми кажете: какво толкова ужасно има в това да бъде удължен срокът на авторското право, така че да отговаря на особеностите на съвременния живот? Обикновено се опитвам да изслушам и двете страни, преди да приема предизборно дарение. Но случаят изглеждаше съвсем ясен и предопределен, очевидно…
— Сенаторе, този законопроект е краткосрочна благодат за някои и дългосрочна трагедия за всички хора на изкуството, на Земята и извън нея.
— „В края на краищата, г-н Президент…“ — започна той, цитирайки Кейнз.
— „… някои от нас са все още живи“ — довърши тихо тя, като наблегна на последната дума. — Не сме ли? Засегнахте обаче само част от проблема.
— Каква е тази трагедия, за която говорите? — запита той.
— Най-страшната психическа травма, от която някога е страдала расата ни.
Той я изгледа изпитателно и пак се намръщи:
— За такава възможност дори и не се намеква в книгите или материалите ви.
— Ако го направим, означава да ускорим процеса. Понастоящем знаят едва шепа хора, дори в организацията ми. Казвам го на вас, защото вие попитахте и защото съм сигурна, че сте единственият, който записва този разговор. Обзалагам се, че ще изтриете лентата.
Той мигна и облиза беззъбите си венци.
— Бре-бре — рече меко той. — Нека да се настаня по-удобно. — Спусна облегалката на стола силно назад и го включи да масажира долните му крайници. Тя забеляза, че ако поискаше, той можеше да продължи да я наблюдава в огледалото на тавана. Очите му бяха затворени. — Добре, продължавайте.
Не й трябваше време да подбира думите си:
— Знаете ли колко старо е изкуството, сенаторе?
— Старо като човека, предполагам. На практика може да е част от определението за човек.
— Добър отговор — отвърна тя. — Запомнете го. Но от гледна точка на днешните разбирания и цели може да се каже, че изкуството е на малко повече от 15 600 години. Такава е възрастта на най-старото оцеляло произведение на изкуството — пещерните рисунки в Ласо. Несъмнено пещерните хора също са пеели, танцували и дори са разправяли истории, но тези изкуства не са оставили записи, по-трайни от спомена за изпълнителя. Навярно разказвачите са били следващите, които са измислили начин как да съхраняват изкуството си. Безброй поколения са отминали, преди да се изнамери и стандартизира приложим метод за запис на музика. А танцьорите са се научили едва през последните няколко века как да оставят дори и най-елементарния запис на изкуството си.