— Но… но… Но винаги ще има промяна… Винаги ще има нови открития, нови хоризонти, нови социални поведения, които да подхранват изкуството с нови…
— Не и със скоростта, с която се размножават хората на изкуството. Знаете ли за голямото разцепление в литературата от началото на двайсети век? Голяма част от писателите на практика се отказаха от Романа на идеите след Хенри Джеймс и обърнаха общото си внимание към Романа на образите. По средата на века бяха пресушили и него също, но продължават да пишат евтини блудкави книжки и днес. Междувременно малка група писатели, търсейки нещо ново, за което да пишат, нови истории, които да разкажат, изобретиха нов жанр, наречен научна фантастика. Те потърсиха нови идеи в бъдещето. Безкрайното бъдеще — като безкрайните залежи на въглища, нефт и медна руда, с които са разполагали тогава. За по-малко от век те изчерпаха всичко. В научната фантастика не е имало действително оригинална идея през последните петдесет години. Фантастиката винаги е била представяна като „литература на безкрайните възможности“. Има обаче теоретична горна граница дори на „смислено невъзможното“ и ние бързо ще я достигнем.
— Можем да създаваме нови видове изкуство.
— Хората от дълго време се опитват да създават нови видове изкуства, господине. Почти всички отпадат по пътя. Хората просто не ги харесват.
— Ще се научим да ги харесваме. Ще сме принудени, дявол да го вземе!
— Те ще помогнат, но само за известно време. През последните два века са се родили повече нови видове изкуства, отколкото през изминалите милиони години. Обаче нито едно през последните петнадесет години! Симфония от мириси, осезателна скулптура, кинетична скулптура, танц в безтегловност — всички те са богати нови полета и бълват планини от нови авторски права. Планини с крайни размери. Най-тясното място в цялата работа е следното: ние разполагаме само с пет сетива, с които да възприемаме изкуството, а това е краен брой. Мога ли да пийна малко вода, моля?
— Разбира се.
Старецът, изглежда, бе възвърнал обичайното добре контролирано състояние, обаче в чашата, която се появи от страничната облегалка на стола й, имаше ябълков сок. Тя пренебрегна тази подробност и продължи.
— Не това е от каквото се страхувам, сенаторе. Теоретичната топлинна смърт на творческата изява е нещо, което можем никога да не достигнем на практика. Играта ще свърши много преди тази точка.
Тя направи пауза, за да събере мислите си, и отпи от сока. Част от съзнанието й отбеляза, че сокът хармонизира с текущия канелен мотив на симфонията от мириси на Булачевски, която продължаваше да се изпълнява.
— Векове наред творците са се заблуждавали, че създават. В действителност те не правят нищо подобно. Те откриват. В същността на реалния свят са вградени известен брой комбинации на музикалните тонове, които ще се възприемат като приятни от централната нервна система на човека. От хилядолетия ние ги откриваме, скрити във вселената, а си казваме, че ги „създаваме“. Да създаваш предполага безкрайни възможности, докато да откриваш означава крайни възможности. Мисля, че ние като човешка раса ще реагираме зле, ако ни бъде натрит носът с факта, че сме откриватели, а не създатели.
Тя спря да говори и седна. Неизвестно защо я заболяха краката. Затвори очи и продължи да разказва:
— Съпругът ми написа песен за мен по случай четирийстата годишнина от сватбата ни. Нашата любов бе изразена в музика, неповторима, специфична и лична, най-хубавата мелодия, която съм чувала през живота си. Той беше толкова щастлив, че я е написал. От последните си десет композиции бе изгорил пет като производни, а от останалите никоя не бе получила разрешение за авторско право. Но тази песен бе свежа, особена — той се пошегува, че любовта му към мен го е вдъхновила. На следващия ден я представи за авторско право и научи, че това е била популярна мелодия през ранното му детство и че досега е била представяна безуспешно за получаване на авторско право четиринайсет пъти след първоначалната й регистрация. Седмица по-късно той изгори всичките си ръкописи и работни ленти и се самоуби.